Напоследък избягвам да пиша. Изобщо – избягвам да живея. Не е защото съм мъртъв. Такъв съм по рождение. Но ме кефи да избягвам. Ето например – избегнах погледа на един циганин и той опита да ме удари с кьопавата си ръка в автобус № 42, знаете го, возилото, дето води циганите към София, а софиянците ги отвежда във „Филиповци“ – сещате се, нали?
Беше разгара на лятото. Гората шумеше от лекия полъх. Птичките пееха. В реката подскачаха рибки, а една жаба ги гледаше с интерес от камък на брега. Слънцето галеше Природата с лъчите си.
Тя не усещаше, че говори много, но това му харесваше.
-Знаеш ли, Анди, това беше най-готината тренорвка, която съм имала. Много се радвам, че се записах на каланетика, след всяка тренировка се чувствам направо страхотно! – каза Ана.
... за ужас на жени, деца и внуци, бях цял живот магаре върху мост,
и остарях, по-мъдър от Конфуций, но всъщност, си останах малко прост,
живея – дишам с вятъра на кея – и съм на "ти" със простите неща! –
пред хубостта на този свят немея! – и смислите му пиша и чета,
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13931
Онлайн са:
Анонимни: 434
ХуЛитери: 5
Всичко: 439
Онлайн сега:
.JPG)
