Напоследък избягвам да пиша. Изобщо – избягвам да живея. Не е защото съм мъртъв. Такъв съм по рождение. Но ме кефи да избягвам. Ето например – избегнах погледа на един циганин и той опита да ме удари с кьопавата си ръка в автобус № 42, знаете го, возилото, дето води циганите към София, а софиянците ги отвежда във „Филиповци“ – сещате се, нали?
... никога до днес не съм се питал
бил ли съм наистина щастлив? –
май, веднъж, когато бях учител –
с дневник, тебешир и чер молив,
с бял чепик, сако и вратовръзка! –
На 16.10.2019 анализирах английската реакция срещу българските расистки фенове (по време на злополучната квалификация за световно първенство, която загубихме с 0-6 в София). Тогава английската преса ни брандира като „животни”, а собствената си нация като „лъвове”.
Разделя ни един сълзлив панел, мухлясала илюзия за близост,
тъй ми горчи мускатът о тонел, когато слушам твоя телевизор! –
дори не знаеш колко ми се ще да ти река наздраве с пълна чаша,
да мезим със картофките соте – и с гъбите от вчерашната каша,
и тет а тет да хвърлим сантасе, додето кротко свири ни Гилеспи,
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13931
Онлайн са:
Анонимни: 422
ХуЛитери: 4
Всичко: 426
Онлайн сега:
.JPG)
