Да запомня Човека, който сяда край мен на кафе
и във своята чашка пластмасова кротко се взира,
и се гушва в ревера на сетрето си – беж кадифе,
да не пукне от студ – самотяга, слетял от Всемира.
Да го сещам, додето си сръбва? – и тихо мълчи.
Нявга Бог е решил есенес пелени да ми стелне –
с укротени треви, с прегорели от слънцето храсти
и дъждът да умие очите ми рано в неделя,
щом първица проплача и в залеза мълком порасна.
Тежки облаци се гонеха в надвисналото оловно-сиво небе. Мрачни небеса обвили мрачен свят. Мъртвите скелети на градове и високи сгради протягаха костеливи, сухи пръсти към небесата. Нямаше да ги достигнат никога.