Тяло тленно за последно тръгва по земната пътека
душа покорна се прибира при създателя си, Бог-отеца!
Времето е спряло песнопение с мълчание
лика в смирение е запечатил, Неофит-православен!
Безмълвна си, като мъглата гъста, паднала в деня ми светъл. Потъват безответно думите ми в твоето дълбоко безразличие. Повява хлад от твоето безизразно лице и всичко покрай нас сега добива своите неясни очертания. С лицето на мъгла стоиш пред мен – непроницаемо. И нищичко от мен не иска, и не обещава нищо то.
Ако не се бях спънала и за малко пребила по стълбите на метрото, нямаше да видя малкото, навито на ролце, чисто ново, опаковано готово, изпуснато, изхвърлено, изгубено, или каквото там късметче.