Законът на живота си е прост, во нине, присно – и от памтивека! –
на този свят дошъл съм като гост, и – гостенин, отивам си полека,
с прекрасното и славно "Cе ла ви!" вървях си между двете крайни дати,
и нявга там – в крайградските треви, опечален, светът ще ме изпрати,
за някого навярно скъп и мил? – потъвал съм в ненавистта на други,
... Бог е дъжд над тихия квартал, просякът с паничката пред храма,
гларус – край комина ми слетял, котенцето в скутеца на мама,
Бог е в парка светлото дете – жално за балончето си плаче,
паячето – взело да плете под стрехата слънчево хамаче,
... дали защото вечер тишината със пухкави безмълвия ме гали,
и всякоя минута ми е свята – да скитам сам във варненския залив,
да си премислям щяло и нещяло, каквото преживял съм го до днеска,
със присмеха, че тленното ми тяло ще се превърне във абсурдна фреска,
че някой въобще от мен ще помни дори един единствен стих – за спомен,
... понякога Вселената се вглежда във мен със ококорени очи –
и чуди се дали със стрък надежда да ме дари, или да ме сгълчи,
дали да ми отпусне още време – две шепици от своя скъп лимит,
да милне слънце голото ми теме под залеза на гърбавия рид,
дали приех – да мина по Земята със радостта на Божие дете,
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14243
Онлайн са:
Анонимни: 784
ХуЛитери: 0
Всичко: 784
