На дъщеря ми Елеонора

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Някога, много отдавна, когато бях малка като теб, обичах да мечтая. Бях принцеса от измислено царство, представях си, че съм фея и мога да променя света, исках всяко мое желание да се сбъдва веднага. Чувствах се щастлива дори и в мигове на тъга и разочарование, не унивах, защото вярвах, че светът е красив и нищо не може да го помрачи. После пак „политах” във висините, гонейки вятърничавите си идеи. Спокойно мога да кажа, че имах безоблачно детство, живеейки в един свят, съизмерим само със света на приказките.
По-късно прекрачих прага на детството, но не спрях да летя, защото се понесох на крилете на едно ново и непознато досега за мен чувство - любовта. Неописуемо е и не може да бъде сравнено с нищо изживяно до момента. Летях на крилете на любовта и се чувствах отново щастлива. Понякога падах отвисоко и се удрях, но знаех, че трябва да продължа напред и да се боря за мечтите си. Гледах живота сякаш през розови очила и бях на върха на щастието. Витаех в облаците, дъхът ми често спираше, надявах се само на един поглед, една прегръдка, една целувка от любимия човек.
Младостта и любовта ми даваха сили и аз с усмивка на уста продължавах напред. Нищо не бе в състояние да спре полета ми - заобикалях буреносни облаци, вярвах, че и след най-тежката нощ идва утрото. Наслаждавах се и на най-дъждовните и мрачни дни, защото с нетърпение очаквах след това дъгата. Бях млада и неопитна, но много, много щастлива. Ако наистина има седем небеса, то със сигурност бях на седмото от тях.
Твърде скоро разбрах, че животът не е само щастие и радост. Усетих болката и мъката по загубата на любими хора; плачех и страдах; забравих, че някога съм летяла с шарените балончета от детството ми, вече не вярвах, че съм обичала и съм била обичана. Смятах, че се намирам в дълбока бездна, в която има само студ, тъмнина и влага. Сравнявах се с ранена птица, която иска да излети от там и отново да се рее из висините, но не може, защото са прекършени крилата й. Затворих се в себе си, спрях да вярвам на хората на приятелите си, дори на себе си. Животът ми се превърна в една безсмислица, беше ме страх от неизвестността, от бъдещето, дори от факта, че вече не мога да летя...
И тогава в живота ми се появи ТИ. И го осмисли. Още в секундата, в която дойде на този свят. Помогна да излекувам крилата си и да полетя отново. Това е най-истинското състояние на полет. И най-великото. То е смисълът на съществуването.
Всеки път, когато протягаш към мен мъничките си ръце, аз усещам, че летя - някъде високо в небето, където не могат да се извисят дори и птиците. Осъзнавам, че всичко, което правя, го правя заради теб. В името на твоето щастие. Няма значение каква цена ще заплатя, но аз трябва да летя, за да те науча и теб. Виждам как вятъра гони разпиляната ти косица, а ти се повдигаш на пръсти и се опитваш да достигнеш слънцето. И това ще стане. И чак тогава ще полетиш, носейки се на крилата на сбъднатите мечти, на любовта, на живота.
Ти си моята вселена. С твоята усмивка се събуждам и с нея заспивам. С мечтите ти ставам и отново с тях си лягам. И когато ме попиташ: ”Кой живот за мен е по-важен - твоят или моят?”, аз ти отговарям: ”Моят.” Ти ме поглеждаш някак странно, нацупваш устните си и ми обръщаш гръб. А аз се смея, защото още не разбираш, че моят живот си ТИ... ...

Чудесно е ...докосна ме!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите