"Очи към себе си"/ 2025 Произведения

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 802

Дори, когато казват, че са хубави
очите ми, с едното премижавам.
Това е опит да не се изгубя
в ласкателствата. Да ги надживявам.

А сигурно е правилно да бъда
внимателна на пътя с камънаци.
Жумиш ли постоянно е присъда,
с която влизаш във графа „Глупаци“.

Привикнах с еднооки да живея,
но щом поискам да сменя окото,
за миг поне излитам и се рея
в небето като птиче. То, горкото,

не знае, как се пада от високо,
не знае, че е плячка за ловците,
и е примамка шепата с просото.
Незнанието как ще му простите?

Е да, сравнявам себе си със птица
и може със това да ви нервирам.
Аз свикнах да не кацам върху жици
и пак да зажумя с око избирам.

1. Авторът се извинява за лексиката, която би травмирала деликатните души.
2. Предупреждение: Не практикувайте този начин на интимни срещи.
3. Надявам се да сте се усмихнали на поредната ми простотия, ако ли пък не сте – не е важно.
4. Извинявам се на „Хулите“, че надвиших обема, но и доста съкратих.
- Наздраве , приятели!
- Наздраве , дружина! – викаме в един глас.
Наскоро се бяхме събрали стари авери да се видим, да пийнем да се посмеем.
- Жоре, разкажи ни някоя пикантерийка – викат другите.
Разказваме си разни лакърдии, смеем се и се надсмиваме на глупостите, дето сме вършили някога, ама и сега, де.
- Братлета, ще ви разкажа, ама никому дума, зер да не пострада някой волно или неволно. Бъдете конфиденциални /ибах ти думата/.
Преди години, ергенче бях още, се настаних под наем в една гарсониерка. Срещу мен имаше голям апартамент с много стаи, а в него живееше семейство – медицинска сестра и солиден адвокат. Едър, дебел, охранен, паралия. Беше на около 50 години, а тя на около 35. Бе мъничка сладка блондинка, със сини очи, белолика и слабичка. Бонбон! Аз тогава бях тестостеронлия /ибах ти неологизма/, демек пО/Утентен, а иначе – жива хрътка, ама жилава с плочки на корема. Ами сближихме се с бонбона някак неусетно, след като веднъж ми постави инжекции в задника след бъбречна криза. Платих и, целунах и ръка в знак на дълбока благодарност. Бях по-млад и от двамата и явно ми е похаресала големия римски нос. Веднъж ме покани у тях да си полафим по съседски, самотно и било тази вечер, мъжът и на някакъв семинар отишъл. Взех бутилка вино и уважих поканата. Зер на жена не се отказва нищо, от мен да го знаете. Пийваме си, приказваме си, слушаме музичка, тя зачерви бузки, аз – също. Както си приказваме така сладко, по някое време тя сложи ръка на коляното ми. Викам си: „Това вече е сериозен знак за по-голяма близост“. Покрих ръката и с моята и тя проникна с небесносините си очи в моите.
- Нататък какво да ви разказвам, ясно е.
- Жоре, кулминацията, брат! – реват всички.
- Кулминацията, развръзката, ама от „Хулите“ дават до една страничка и могат да не ми приемат материала/ обяснявам им регламента на конкурса, ама не искат и да знаят/.
Каквото трябваше да направим, го направихме. Заспахме после, гушнати като ангелчета. По някое време и звъни телефонът, вдигна го и пребледня като хасе чаршаф.
- Мъжът ми – вика – пред вратата е, добре че има ключ отвътре, сега ще отида да му отворя, а ти… бързо под матрака на спалнята, хвърляй дрехи, обувки и лягай вътре, и нито звук.
Само да уточня, че голямата спалня беше с два матрака, които се вдигаха самостоятелно.
Лежа си в малкото пространство на подматрачната рамка и не дишам. Слушам как и говори, че му омръзнало по тия хотели и решил последната вечер да се прибере вкъщи при благонравната си половинка. Лежа отдолу полугол, вярно, че климатикът работи, ама по-едно време започнах да изстивам. Краката, ръцете, носът, а и цялото тяло.
- Миличък, много ми се спи – чувам я.
- И аз съм скапан от тия семинари и пътуването – отвръща и.
Легнаха, той над мене, аз под него – като сарми. Как и кога ще се измъкна, нямам идея. Лежа като в ковчег, не смея да мръдна, едва дишам да не свърши кислорода и да влезем после в местните криминални хроники. Не желая такава нелепа смърт. Сестричката вероятно се е правела на заспала, но господин адвокатът заспа и така захърка, че заглушаваше шума от климатика. Стори ми се, че лежа цяла вечност, взех да се схващам, а и газове ми се появиха. Ако пусна звучно, ще се изложа пред дамата, а оня нещо се усмири, може и да се е събудил, мислейки за поредното дело и да ме чуе. Срам, не срам пуснах ги по терлички. Дано не се задуша от собствените си газове, мамка му. Почнах сериозно да потрепервам, да се вдървявам. Не знам на кой свят съм вече, но в един момент матракът се повдигна и чувам:
- Само ключовете си вземи и бягай бързо, той е в тоалетната, ще ти отворя вратата.
Не скокнах, ами се изстрелях като междуконтинентална ракета, жената тихо отключи входната врата и аз бос, полугол влетях в гарсониерката си и ми идеше да викам, да крещя, да ликувам, че излязох от капана. Пуснах горещ душ, и си тананиках една от любовните балади на „Скорпиънс“, но оттогава получих пагофобия /страх от студ/ и потрепервам близо шест месеца през годината.
През деня сестрата ми донесе дрехите и обувките, след като господинът и отишъл на работа.

Февруари 2025 г. Всякакво съвпадение с лица, места, обстоятелства е случайно! - авторът
Confused

Телефонът на Жорето звъни. Толкова рано рядко се случва. Вдига озадачен. От устройството се разлива бодър мъжки глас:
- Искате ли да Ви помогнем със сметките?
Жоро рязко затваря.
- Ние нямаме пари, той ще ми помага за сметките.
- Видя ли? Всички разбраха, че не можеш да си правиш сметката. Казвах ти го вчера, ама кой да ме слуша?
- Значи все пак ни подслушват…
- Може пък да имат информацията, че скоро ще дойдат от някъде пари и наистина ще имаш нужда от консултант…- казвам обнадеждаващо и лека започвам да си вярвам.
- Тогава сигурно някой ще звънне и ще каже: - Искате ли да Ви видим сметката?

Произведението участва без да бъде оценявано. Маркони

Караконджулски куплети
/Комедия комай/

I КалоВЪВЕДЕНИЕ
Клиничен кабинет. Кардиологът, кимайки критично, каза кратко: – Качваш кръвно, килограми катастрофално! Категорично, край калолечебен курорт курортувай! Крайморската кал калцира крайниците, кръста, костите, калява кожата като коприна, контролира косопада, кривогледството коригира.
Къмпингувах класно край курортна крайбрежна кръчма, където, костюмиран, културно кусвах кафенце, ко̀личка, коняк, кампари. Кльопах кулинарна класика: котлет, калкан, карначета, кебап, калмари. Когато качвах калорийно килограмите – капвайки коремно каничка кампари – копнежно крачех към калната къпалня, криволичейки конячно. Където кожно, козметично калях: кръста, колена, корема-каца, къдравите кълки-кървавици, кекавите, криви кокалаци. Край клепачите клепах калчица кремонежно. Към капещата косица, към кривогледата кратуна, калях кафеникавата каша круто!
Какъв кеф! Какво култово калолечение! Клепаш-кусваш, каляш-кльопаш! Куфеех! Калянето катурна килограмите, къпането кротна кръвното.
Когато калонацапан край къпалнята, киризех киснещите катадневно: кибици, „куцо-кьораво-космато-куку“, казвах: колчем караконджули киризя!

II. КалоЛЕЧЕНИЕ
Както кльопах калканче, късайки копчевидните кости, каскадно кръвното качих, къркореше коремът киселинно, кофти!
Кабриолинейка кацна край кея! Към курортната клиника колата кормуваше кошмарно, клатушкането – класно!
Кабинети! Кръвни! Кардиографии! Крив катетър към корема, конфузна клизма – крампи! Креват, компреси, колоноскопии! Клинично карах крипто-карантина!
Корифей-коремофелдшер коментира кратичко клиничната картина:
– Киризя, казва, кълбовидни коки – кръвожадни, клонирани, които като космати караконджули корема колонизират!

III. КалоКУЛМИНАЦИЯ
Късно, кметската кризисна комисия констатирала как към курортното крайбрежие кривнало кремомръсно калотечение – колосални количества кафеникави каши, които каптирали „калолечебно“ крайморските коритá-къпални. Каши, които катадневно калцираха костите, каляваха кръста, коригираха кръвното, косопада, кривогледството; кашите, които "куцо-кьораво-космато" култово каляше, клепаше кожно.
Казано конкретно: кремомръсното калотечение кривнало, когато курортни калпазани – караконджули коджа-крадливи, крадейки комуникационни кабели, килнати корабни корпуси, котви – корозирали; клъцнали комунални, каменно-керамични конструкции коварно.
…Клъцнали клозетните канализации край Крапец, Кранево, Каварна!

IV. Комай КРАЙ
„Караконджулски куплети“ клонят към комедийно-карамболен край.
Къмпингувайки калолечебно, култивирах "караконджулство“ комай!
Казано кратко: „Караконджулски куплети“ каламбурно констатират катастрофален кръговрат:
Колективното клепане, каляне, крадене култивираха караконджули!
Караконджули култивират крадене, каляне, клепане – колективно!
Край!

Да не се чете от лица под 12 години – авторът.

Обичам морето, обичам планината, „обичам шопската салата….“- май се поувлякох, ама чуйте какво ще ви разкажа. За вас лъжа, за мене истина.
Обичам есенно време да се скиторя за гъби, не че ги ям много, ама някак е откривателско – вървиш си и хоп гъбка, вървиш си и хоп втора. Пък гората е приказна, пъстра, многоцветна и тишина, тишина – направо ушите ми звънят от нея. Та през един слънчев октомврийски ден си мисля „Я се раздвижи, човече, стига с тия телевизионни канали с едни и същи предавания, едни и същи муцуни на разни икономисти, политици, политикани и политолози, дето дават акъли и обещания на нас, простолюдието. Новини за катастрофи, агресия, корупция и все такива страхотии. Чета вчера /20.02./ как директорка на многолетно софийско училище била хваната с подкуп, уговорила се за 20000 лева. Закопчали я. Резил и позор – да си плюе на сурата за тая нищожна сума. А бе, аланкоолу, ми заплатата ти е близо 5000 лв. – каква е тая лакомия. Хак ти е. Повече няма да припари в образованието, неслучайно народът е казал, че лаком гъз, кръв ……. Ама то много лакоми има по света и у нас. Емоционално се отклоних, простете.
Та вървя си аз сред гората с раничка, с тояжка, с ножка и си резвам по някоя сърнелка, като ми се ще да попадна на самодивски кръг от виолетки – много ценна и вкусна есенна гъба. Както съм си клекнал и отрязвам поредната сърнела, усещам зад гърба си нечие присъствие. Изправям се и се обръщам – мечка. Истинска ви казвам, не сънувам. Поостаряла, личи си по снагата и сурата.
- Кво прайш тука, бре! Това е моя територия, не намирисваш ли маркировката?
- За гъби съм – гледам я кротко в очите и бавно отстъпвам назад, както съм чел.
- Значи крадеш от храната ми, а! – взе да ръмжи и да се зъби. – Нали имате магазини, вериги, аз как да натрупам лой и да изкарам зимата. Хукнали по гората и всичко берат – гъби, плодове, а за нас нищо не остана. Ще почвам да ям вече хора и ти ще си първият наказан.
- „Ибах та в миризливата мечка. Ще ме плаши тя мене, дето съм бил областен първенец на ученически спартакиади по бягане на кратки разстояния и първо място по туристическо ориентиране“- мисля си. Да я боря, не става, аз съм само около 90 кг, тя е поне двойна, ама ще и избягам на тая свиня.
- Хвани ме, ако можеш! – казах и с висок и твърд тон, спомняйки си едноименния филм.
Хвърлих в муцуната и торбичката с гъбите и хукнах. Онова изръмжа и то хукна подир мене. Имах преднина около 20 метра, тичам през гората надолу, онова реве „стой!“, ама няма спиране. И изведнъж „лунгур“ пропаднах в някакъв ров – капан е бил – отгоре клони, шума и аз вътре. Онова наби спирачки и почна да се суети и да сумти отгоре.
- Вътре ли си? – пита ме.
- Къде да съм, твойта мама мечешка! – тегля и едни майни.
- Недей да псуваш, сега вече те барнах, няма да се измъкнеш жив оттука! – хили се онова и потрива лапи.
Поопипах се, нямах нищо счупено, макар че ровът бе дълбок около пет метра. Само дясната ми нога ме боли и взе да изтръпва. Телефон има, но обхват няма. „ От нийде взорът надежда не види“- може тук и млад да загина и то без награда. От бягането и стреса бях вир вода, ногата още повече изтръпна, но късмет, че онова не се сгромоляса при мене. Усещам, че губя съзнание, че ми прилошава…
……………………………………………………………………………………………………………………………………….
Но една нежна ръка ме пипа по челото и чувам глас, който ме връща в реалността.
- Жоре, какво има, целият си в пот, говориш, а и ръмжиш – да не ти е лошо – чувам жена си, лежаща на спалнята до мене.
- Мамка му и мечка – отвръщам и – получих крампа на крака си заради нея.

Всякакво съвпадение с действителни лица, животни, места, ситуации и обстоятелства е случайно – авторът.
22.02.2025 г.
Confused

В албумчето със бившите любови,
прибавям днес и теб, любов любима!
От всичките, най- дълго ти ме трови
и ти най- жадно от дъха ми взима.
Признавам си, понякога тъгувам
и слепите ми устни те копнеят...
Не вярвах, че без теб ще съществувам,
че и без теб ще мога да живея.
Признавам си, че с мен ти беше честна,
не криеше, че бавно ме убиваш.
А аз сама се лъжех лесно,
че с теб съм по- уверено щастлива.
Признавам си, най- вярна ти ми беше,
обгръщаше ме с дълги, сиви пръсти,
когато най- свирепо ми горчеше
от живота, от утайката му гъста.
Рисуваше от мене до тавана
в цял ръст икони на тъгата-
като трептящи бели холограми
в прозрачния екран на самотата.
Прости и забрави за мен, любов!
Не ще ти липсвам, зная, други пръсти
все търсят жадно твоята отрова
и огънче от грешните ти чувства.
Оставям те сред пепел от въпроси
и всички мостове към теб изгарям.
Тъй както всяка обич високосна
аз те обичах, но оставям те, ... цигаро.
Wink

Обичам те, мила,
/ така бе казал Петьофи /
отдавна без тебе не мога…
За мен ти си слънце,
кристал, ручей планински,
душата ми сгряваш
и зиме, и лете –
сърцето ми караш
лудо да бие по тебе,
премрежвам очи, щом
пред мене застанеш…
Когато съм с теб, когато
с наслада любовна аз
се опивам и твоят огън
в мен преминава, тогава
разбирам – животът без
тебе не си заслужава!
Обичам те, мила,
не бих те сменил аз
със друга и верен ще
бъда до гроб. Дори да
умирам, аз пак ще те
искам, пак ще те искам!
Макар че и други теб
те обичат, аз не ревнувам
и емпатично споделям те
с всички, защото даряваш
наслада, надежда, че инак
животът е труден, / „живот
ли бе да го опишеш…”/
а ти ни правиш щастливи,
макар и за кратко – мъка
човек да забрави: врагове,
нови и стари, обиди, лъжи,
люти закани, труд черен,
мизерен – с лопати, мотики…
Благодаря ти, моя любов,
моя кристална Мастика!
Обичам те, мила!
Confused

Връщам се от пощата. Ходих да си взема пенсията. Има увеличение – три и петдесет. Откакто затвориха нашата поща, ходя чак до съседния квартал.
В един блок наблизо са отворили ново магазинче с голяма табела “Надежда”. Влизам, за да видя какво ли продава тази Надежда.
Разбирам, че вътре се продават надежди. Някога, като малък, бях чел за такова магазинче, но не знаех, че ги има и сега. А вътре – подредени стотици надежди. От най-горния рафт, отвисоко гледат надеждите на политиците. По-надолу са наредени надеждите на бизнесмени, облечени в костюми по последна мода. Надеждите на милионерите са събрани в отделен сейф, сигурно са много ценни. Надеждите на тийнейджърите са готови да покорят света, а тези на домашните любимци са поставени встрани и дори най-опасните от тях са с намордници. Надежди за всички възрасти и професии са подредени по всички рафтове – всеки може да си избере най-желаната. Отпред, на рафта, са поставени най-евтините кутии с надпис „изненада”.
- Дайте ми една пенсионерска надежда от тези по три и петдесет – казвам аз.
- Но, моля Ви се! Та това са най-интересните ни надежди. Това са нашите кутии с изненади. Тук са най-атрактивните и неочаквани надежди.
„Да бе – мисля си аз – всеки знае, че като наближи времето да изтече срока на годност на една стока и тя се преоценява. Но пък нали и моят срок на годност изтича. Ще си бъдем дружки с тази моя пенсионирана надежда.”
Избирам аз една от тези „изненади” и се прибирам у дома. Отварям кутията, но вътре няма нищо. „Ех, умряла е моята надежда някъде по пътя”. Понасям кутията към боклука и тогава я виждам – една съвсем малка, почти незабележима надежда, свила се в ъгъла. Внимателно я изваждам и я слагам на една мека кърпа да си почине след пътя. Питам я как се казва, но тя само промърморва нещо неразбираемо. Не стига, че е толкова дребна, пък е и чужденка – не разбира въпроса ми. Такъв ми бил късмета – да не мога и с моята надежда да си поговоря. Тя май никак не ме е харесала и започва да плаче, все по-силно и по-силно.
Тогава разбирам – тя е още бебе. Нима е позволено да ги продават такива едни, непълнолетни.
Сигурно е много изгладняла, кой знае от колко време стои затворена в кутията. Приготвям попара с млекце – да има и за мен за обяд, и за нея. Тя излапва всичко и като че става малко по-голяма. И ми се усмихва мило, мило…
Да, сега ще трябва да я уча на моя език, да ѝ чета приказки, а след това трябва да я науча и тя да чете, да смята, да пише… Стоп! Та нима на това трябва да се учи една надежда? Какво ли трябва да знае надеждата и има ли за нея училище?
Сега си имам една надежда, че един ден моята надежда ще порасне и тогава…

ХуЛитер Записан(а): Sep 19, 2004 Мнения: 138

Думат ме Вуте,
я съм от шопско,
но се преселвам надоле,
Витоша иде ми твърде височко,
равно Софийското пОле,
минах Екватора,
страшно е влажно,
Тропика - много горещо.
Имам си навик, тъй да се каже,
времето да е човешко.
Стигнах Антарктика,
мраз и пингвини.
ЦиФката мръзне веднага.
Айсберг току през сала ти мине,
лед край джигера те стяга.
Тръгнах нагоре, пак същата убос ..
чак до крал Чарли пристигнах.
Пълни с антИки, важност и мухъл,
замъци там се издигат.
Не застоях се, изнесох се бърже.
Гълфстрийм все още е топъл.
Колко му е човек да отвърже
сал и току да прецопа.
Днеска не щеш ли аз се пробуждам,
гларус нахален изврека,
слушам му сагата, не ми е чужда,
пилЕ сме двамата некъде.
Синьо морето, пясокот светъл,
на кехлибар го избива.
Дупки в асфалта, слънце в небето -
топло, та чак мързеливо.
Светнах се бръже, пак съм си дОма.
Сал ми пристанал до Варна.
Глобус ли, що ли, не е огромен -
топче едно измекярно.
Утре отцепвам направо в Софето,
Витоша дето синее,
да ми притопли ей тук на сърцето,
чуждото там ме более.
Думат ме Вуте,
я съм от шопско.
Никъде вече не мръдам
Мога да ида само при господ,
щом ме признае за мрътъв.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1021

Триста грама не са много,
но не са и малко хич,
за бозайник, клас двуного,
подраздела – готин пич!

Маам гащите по пътя,
вече ми е все едно.
И Луната ще настъпя,
като кравешко лайно!

Тъкмо се засилих, дъл да...
Мисълта ми изфърча!
Стълб било. Не било стълба.
Дай да съ-с-редоточа!

– Колко лошо се удари!
– Данке, тенкис и мерси!
Га мож по-убуу, заповядай,
ела, удари се ти!

То и писането също!
Н’нам какъв бил моят стих...
Вместо да се цупи-мръщиш, седни,
напиши го ти.

*Стихотворението участва без да бъде оценявано!

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1021

Да си имам късмета!
Остарявам – и нá! –
днес си пия кафето
с една мила жена.

Уж говоря за нещо –
впечатлително чак! –
а за второ се сещам,
а за трето мълча.

Ще си тръгнем и – чао! –
ще ми светне тогаз,
че и тя е мълчала,
за каквото и аз.

---
Стихотворението участва в конкурса без да бъде оценявано)))

ЗМИЕНОСЕЦ
Завърших гимназия в моя роден град с прилична диплома и с шофьорска книжка. Имаше по времето на соца такива специализирани паралелки в гимназиите. Татко беше горд собственик на един стар „Москвич“ и на него ме научи да карам по междуселските пътища в Лудогорието. Казваше, че от мен ще излезе добър шофьор.
Наесен влязох в казармата. След новобранския период ме разпределиха в едно поделение в близост до моя малък град. Радвах се, че ще мога често да се виждам с моите възрастни родители и с приятелите ми, когато ме пускат в отпуск. На третия ден ме извика командирът. При него в кабинета имаше още един човек – цивилен, висок, добре сложен, с прошарена коса, в костюм и с вратовръзка. Командирът не ми го представи. Двамата започнаха да ми задават въпроси – за мен, за семейството ми, за това какво искам да постигна в живота си след казармата. Разговорът приключи, а аз се чудех каква ли беше целта на тази среща.
След няколко дни отново ме извика командирът и ми каза, че ще бъда шофьор на директора на военния завод, който се намираше наблизо. Зарадвах се. Това беше възможност да изляза извън оградата на поделението и от скучния казармен живот. И да шофирам! Тогава разбрах, че мъжът, с когото командирът ме срещна, е директорът.
Дадоха ми ключовете за служебната „Волга“ и директорът ми определи задълженията накратко.
Всяка сутрин точно в 8:00 часа го вземах от дома му и го карах до завода. След това бях на разположение и чаках следващите разпореждания за деня. Понякога го водех на срещи в окръжния град. Имаше и пътувания до столицата.
Предприятието имаше наблизо база за крайноседмичен отдих, както се наричаше тогава, разположена в живописна местност, в добре поддържан парк, сред плачещи върби и розови храсти. Тя се състоеше от десетина бунгала, голяма столова с кухня, неголям басейн в средата, детска площадка. Там по график почиваха работещите в завода, заедно със семействата си. Беше чудесно място, което се изпълваше с глъч и веселие само от петък вечерта до неделя. През седмицата беше пусто.
Понякога началникът (както всички наричаха директора) се срещаше по работа с директорката на едно шивашко предприятие в района. Тя беше жена малко над четиридесетте, стройна, с дълга руса коса, добре поддържана и винаги елегантно облечена. Явно беше добър ръководител, защото в предприятието работеха много жени от селищата наоколо и винаги се изказваха за нея с благодарност. В ръководеното от нея прeдприятие шиеха конфекция, както и работните облекла за работещите в нашия завод. Началникът влизаше в нейния кабинет, а аз го чаках отвън на паркинга.
След известно време започнах да ги водя до базата за отдих, както казваше началникът „за координация“. Оставях ги пред входа и оставах да чакам във „Волга“-та, запасен с вестници с големи кръстословици на последната страница.
Един ден, в началото на следващото лято, решавах вече третата кръстословица. Изведнъж чух, че някой вика. Отворих вратата на колата и се ослушах. Отново се чуха викове от двора на почивната база. Хукнах натам и какво да видя: на полянката пред едно от бунгалата тичат един след друг началникът и директорката, ама голи... както майка ги е родила! И крещят: „Помооощ! Змия, змияяя...!“
В първия момент се сепнах, но бързо се окопитих и хукнах през храстите. Не щеш ли, спънах се в нещо, паднах, но веднага се изправих и видях, че съм се спънал в една вила, която използваше градинарят. Грабнах вилата и хукнах отново. За секунда се озовах между двамата ужасени голи хора, които, като ме видяха въоръжен, започнаха да сочат зеещата врата на едно от бунгалата. Влязох смело вътре и се заоглеждах в полумрака. Докато очите ми свикнат с оскъдната светлина, усетих, че нещо над главата ми шава. Вдигнах очи и изтръпнах: над леглото беше увиснал един огромен смок, който се полюляваше с главата надолу. Като дете бях виждал как татко се справи с един такъв смок сред тревите в нашия двор. И той тогава имаше вила в ръцете си. Бавно вдигнах моето оръжие, замахнах и за миг свалих змията на пода и забих единия рог точно зад главата й. Изчаках да затихнат конвулсиите на мъртвото тяло, навих го около роговете на вилата и излязох победоносно през вратата на бунгалото. Навън ме посрещнаха двамата – треперещи, притихнали, опитващи се да прикрият с ръце голотата си.
- Ах, Миткооо... Жив да си! Ако не беше ти... – гледа ме умилително тя.
- Ама ти си като Свети Димитър – уби змея с един замах! – каза с възхищение началникът.
На връщане те мълчаха в колата.
На другия ден след обяд началникът спря производството и покани всички работници в актовата зала на завода за извънредно събрание.
- Вчера моят шофьор - военнослужещият Димитър Иванов, извърши геройска постъпка - спаси ме от една голяма змия. Затова искам да му изкажа благодарност пред всички вас. А неговият командир го награждава с 10 дни домашен отпуск.
Само това каза началникът. Чух ръкоплясканията на цялата зала притеснен и с пламнали страни. На излизане всички искаха да ми стиснат ръката. А заводският зевзек веднага ми измисли прякор – „Митко Змиеносецът“. Така си останах и до сега, като пазих цели петдесет години и „голямата градска тайна“.
Много по-късно разбрах, че има и такава тринадесета зодия – Змиеносец. И аз съм роден на първия й ден – 27 ноември.

Танцувай, звезда!

От хаоса извътре уж се раждат
десетките танцуващи звезди.
В стихотворенията ги разсаждам.
Да вземе малко да се подреди,
да се оформи вътрешното ми пространство -
градината с дървета на звезди -
и с неприсъщо зверско постоянство
подстригвам храсти, хаос и мъгли.

Изпънала, без гънка, безпорядъка.
За ден поне съм въдворила ред -
пристига в миг танцуващата крава -
върти се, тъпче, пакости навред.
На рога и светлее закачена
една опасна палава звезда.
Със нея обикаляла вселени,
прескочила до пълната луна
и там се блъскала, дано пък падне,
да се пръждоса пустата звезда...
А падне ли...от ден до пладне
по кравешки ще си преживя тя.

Едно непоносимо безпокойство
ще я залее до върха на рога.
Звездата притежава свише свойство,
че падне ли - обхваща те тревога.
Отишла си е, няма я...Тогава
защо цъфти в стомаха ти копнеж?
Защо се джаска вътре звездна крава
по онзи шеметен, щастлив летеж?
Самозабрава досами луната
и звездни траектории безброй.
Танцувай, докато държат краката,
двурога с потекло, от звезден сой!

Пребягват пролетните дъждове -
щастливи момчурляци -
под стъпките им - теменужки,
залутат се из храсталаците...

Покрай реката претърчават
и скриват се под моста,
навсякъде следи оставят -
жълтурчета цял космос.

А вятърче върви след тях
и хленчи безобразно -
"Вземете ме да си играем,
защо така ме дразните?"

Ветрецът в розово пролива
по тротоарите сълзи,
а дъждовете се подхилват -
претичват и вали...

Така се гонят два-три дни
ветрецът с дъждовете -
наужким жуменка -
вали, през облаците свети...

Днес вятърчето ги откри,
чадъра ми обърна.
Закачаха се с него те -
то взе, че ми го върна!

(Намери ме - без да се крия,
и победил, в еуфория,
размята в въздуха найлони,
салфетки, книжки от бонбони,

прогони бърже дъждовете,
задърпа тънко росно цвете -
за мен се мъчи да го скъсне...

Ама че кавалер невръстен!)

ХуЛитер Записан(а): Dec 10, 2007 Мнения: 11

Понякога времето просто спира – дали от изумление или от обикновена досада, никой не знае. Тогава на човек му се налага да го побутне малко, за да му припомни каква му е работата. Това прави изкуството – движи стрелките в посока от една епоха към друга, например от пещерните рисунки към великите романи, Моцарт, Джорджано, емотиконите и обратно към пещерите. Пътьом току ти изчезне или закърнее някое усещане. Еволюция, но на обратно. Такива възвишени мисли занимават ума ми, докато наблюдавам, не много внимателно, оживена дискусия между спортни журналисти относно отминалия кръг от футболния шампионат. Виждам как изкуството на рекламата буквално се е вплело в разговора – като започнем от огромния екран с надпис „АЗ ЯМ“ до изисканите детайли, предвидени да ускорят интензивното отделяне на стомашен сок и платежни средства от страна на зрителя. Така например главата на водещия се губи някъде в средата на някаква сушеница. Белена сушеница, ако трябва да бъдем точни. Единият от гостите попада точно в центъра на резен шпек, деликатесен – жива икона с ореол от месо. Опонентът му се е кротнал върху парче мелничарски мезелък, сурово сушен. Мезелъка разбира се, не госта. Започва репортаж. Кренвирш „АЗ ЯМ“ се озовава точно на голлинията в положение на засада. По терена подскача прасенце, изплетено от кренвирши, а след него топката бива закрита от надпис „Те няма да те врътнат“. Крайният резултат остава неизвестен, понеже се оказва жертва на три танцуващи пред него салама - хамбургски, телешки и „Камчия“. Горчиво разочарован и малко гладен продължавам неравната борба с всевиждащото око на рекламния Саурон. Греба по вълните на Мрежата и насреща ми се озовава „Игра на тронове“. Бран Старк тъкмо обяснява на Сам Тарли кой какъв е и защо такъв е. Драматичен момент. Камерата приближава изопнатото лице на Бран. Той отваря уста и…. прозвучава женски глас: „Майка ми и баба ми винаги са ми забранявали да говоря за инфекциите на пикочните пътища. Вече не, с този продукт това не е тема табу“. Малко след като сме разрешили проблема с констипацията кралят на белите бродници запраща копие срещу един дракон и докато копието лети, узнаваме, че вече има кренвирши от месо, сирене от мляко и даже сокове от плодове. Изпитвам зловещо вълнение от мисълта да се сдобия с копие, за да си изтръгна лично това, което ми е останало от мозъка, преди да съм научил всичко за циреите, комедоните, уедрената простата и хемороидите.
Отивам на концерт, за да освободя ума си и да се потопя в лековитите извори на симфоничното изкуство. Драматичен глас в залата предупреждава да изключим звука на телефоните си. Поразени от учудване зрители трескаво търсят устройствата си, а не толкова поразените се прозяват, сърфирайки из Мрежата, удовлетворявайки спешната нужда да се насладят на последната серия престижни селфита от някоя престижна обществена тоалетна на някоя си инфлуенстваща Цуци. Из залата както обикновено са позиционирани членовете на Първи респираторен отряд, командван от генерал Кашличко. Всички си пазят „репликите“ за представлението. Чака ги поне час и половина надпревара кой ще има последната дума и трябва да си щадят въздуха. Винаги съм се чудел дали пък не си раздават някакви награди помежду си. Не са болни. Те така общуват. Това е морз.
Излиза конферансието:
- Уважаеми приятели, ще започнем с…
Вратата се отваря с настойчив писък, като в хорър. Закъснели зрители осветяват затъмнената зала. Започва страхотна хореография, класи над тази от Световното в Мексико през 1986-та. По правило тя винаги се случва на по-предните редове, за да е видима от повече публика. Един след друг, като по предварително зададен сигнал, хората стават, после рязко сядат. Получава се ефектна мексиканска вълна, която залива погледа, закривайки последователно различни части от сцената. И за да не остане съвсем незабелязана, тя е придружавана от предвиденото за целта звуково шоу на скърцащите столове, като между поскърцванията времето бива запълвано от деликатното „извинете“. Закъснелите благоразумно са си взели билети за средните места от реда. Друга част от тях пък, за да не ощетяват публиката от противоположната половина на залата от възможността да видят шоуто, влизат от другата страна. Така се редуват светлина от ляво със светлина отдясно, вълна отляво с вълна отдясно и скръц отляво със скръц отдясно. Своеобразна оркестрация, допълваща и дори надделяваща над богатството от звуци от сцената.
Конферансието:
- Написана от Йохан Щраус-син през…
Залата:
- Скръъъъц. Скръц. Извинете. Скръц. Оффффффф. Извинете. Скръц. Извинете. Ееее, прекалявате. Скръц…
Кашлица от първи ред. Ре минор. Шести ред отговаря със си мажор.
Диалогът продължава:
- …. тя разказва историята на….
- „ води ме в някояяяя кварталнаааааа кръчмааааааааа…“ – светва дисплей
- … времена на балове, графове, принцове, принцеси… ще я чуем в изпълнение на…
- „бум лаке паре, какъв пожар е, мале, мале, мале…..“ – спешно позвъняване отзад, откъде другаде.
Светлина отдясно, светлина отляво, деликатно кихане от пети ред и от време на време концерт. Губя информация от сцената, но пък печеля стилно и жанрово необременено, умело режисирано звуково и светлинно шоу.
Сега разбирам. Отдавна съм подминал емотиконите, бил съм в пещерата през целия ден….

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите