Всяко зло за добро

ХуЛитер Записан(а): Mar 07, 2021 Мнения: 5

Беше пo онова време, когато Партията се грижеше за всичко и за всеки и не ни оставяше без грижи. Тя решаваше нещата вместо нас. Къде да живеем, къде да пътуваме, къде да работим. Да не забравим и факта, че решаваше кого и какво да избираме. Примерно, искаш да обичаш и отглеждаш кученце - не може. Споменавам го, защото от малка обичам кученца, но нямах късмет да се грижа за такова. Било буржоазно поведение! Опит да притежавам нещо различно от народната маса. Въпреки всичко това бе нашето време, нашата младост, нашите мечти. Ех, не всички се сбъдваха. Исках да стана артистка, кукловод, но завърших инженерство. Там ме приеха, било по важно за бъдещето на България. Да съм в редиците на строителите на държавата вместо да се “мотая” по сцената на някой си куклен театър. Но желанието ми да имитирам и да играя с кукли, животни, остана в мен. Беше ми и полезно. Когато се омъжих и родих сина си му разказвах приказки за животни, като ги имитирах. Радваше се на това, въпреки, че беше бебе на месеци! А когато го хранехме и отказваше да приема храна, баща му го молеше с лъжичката в ръка, а аз лаех, като куче в коридора. Да го хване страх и да погълни определената доза храна. Такива бяха прийомите на родителите тогава. Страшни, но полезни. Сега ги забраняват. Нали затова, след години, отхвърлиха филмчето “Ну погоди”, не било възпитателно! Вълкът пушил и развалял въздуха в семейната атмосфера, едва ли не. А това, с лаенето, се случваше всеки ден, при всяко хранене. По този начин бяхме спокойни, че бебето ще порасне и ще стане здрав юнак на България, както се казва. Спокойни , спокойни, но до един момент…!
Беше делничен ден. Бях в майчинство и се занимавах с малкия вкъщи. Позвъни се на входната врата на апартамента. Реших. че е някоя приятелка и с усмивка отворих. На за миг щях да припадна! Усмивката ми се стопи. Двама милиционери стояха пред вратата и ме гледаха строго. Те тогава така ги обучаваха. Да всяват страх във всеки, че да не се отпускаме и да разпространяваме политически вицове за Партията. А, аз ги знаех доста и ги разказвах навсякъде за да събуждах смях в хората. Смеех се и аз. Но този път не ми бе до смях. Изтръпнах! Веднага си помислят, че тези едри мъже, пазители на реда, идват да ме приберат, като враг на партията и да ме “тикнат” в затвора. Как тогава щяха, вкъщи, да хранят бебето, като няма кой да лае? Но набрах смелост и попитах.
- Кажете какво има?
По високият от тях с нисък и строг глас продума.
- Идваме да ви вземем кучето!
- Но ние нямаме куче! - искрено отговорих аз.
- Те всички така казват! - проговори ниският полицай и с гордост продължи - Но ние ги намираме тези псета!
- Наистина нямаме куче! - продължавах, смутено да обяснявам аз.
- Е, как да нямате куче, като има донос от съседите ви, че то всеки ден, сутрин обед и вечер лае и ги притеснявате с това. Хайде давайте кучето и не ни губете времето, че работа ни чака! - с още по строг и нисък глас ми отговори високият милиционер.
В този момент избухнах в неудържим смях. Нали бях инженер с логично мислене, веднага разбрах, че става въпрос за мен. Но от смях, цели пет минути не можех да обясня каква е ситуацията.. Милиционерите ме гледаха и недоумяваха какво става! От смях се свлякох на пода. Чак тогава успях да изговоря думите.
- Аз, аз съм кучето!
Милиционерите започнаха да ме гледат така, все едно са готови да извикат “Бърза помощ”. За да избегна прибирането ми в лудницата, се наложи да се успокоя и да им обясня цялата кучешка история. Те се засмяха, махнаха с ръце и тръгнаха .На никой не споделих тази случка, тогава. Беше време на прякорите и щяха да ми “лепнат” такъв - “кучето”. Или още по-лошо - “кучката”! Но всяко зло за добро. Кандидатствах ВИТИЗ и ме приеха - кукловодство. И до сега съм щастлива от това. Явно добре лая!

Джаф!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите