Спирката

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Чакам на спирката, часовникът тик-така. Закъснявам. Но стоя на място. Не минава ни бус, ни такси. Часовникът върти стрелките, все бърза нанякъде, а той е доволен, че прави каквото си иска и че не му се налага да се притеснява, че изпускам някаква си среща. За някого сега е блажено утро, става рано с гъделичкащо с ароматна пара прясно сварено кафе… Разкош. Спокойна отмара. А аз бързам. За някъде. Слънцето се подава от своя ъгъл на изгрева и целува земята. Световете се привличат и се целуват, изпращат си сутрешни поздрави. Шепнат си без да се докосват, говорят си с жарава, даряват си топлина и изпускат студ. Докато будувах тази нощ, скитах с ветровете. Догонвах деня след плаващата светлина, следвах я с нежно искане. По пътя световете ме питаха коя съм. А аз, за да им покажа, започнах танца на нестинарката. Не знаех как се танцува върху жарава, но се учех. И плачех и се смеех. Показвах си болките, радостите, тревогите. Световете ме гледаха и мълчаха. Как е възможно толкова много емоция да има в едно човешко същество? – шепнеха си един на друг световете. – При нас има или само студ, или само магма. Как се побират и лед и жарава в едно човешко сърце! – недоумяваха те. Събрах набъбналите пъпки на розите в букет и им ги подавах. На всяка планета по няколко стръка. Не знаеха как да приемат. – Откъде си, как си събрала толкова много цветове и усещания? - От моята малка педя земя – казвам им. – Там се гадае по розата, по разположението на семената в чушките, по вкуса на киселото мляко. По хлада на планината и по вълните на морето ни, от легендите ни за Орфей от, планината на космическите гласове – Родопа, от върховете на Рила, от красотата на Пирин - всичко ти разказва за случилото се там през вековете преди и сега. Бях на изповед. След нея ми олекна.
Дъхът на планетите, които ме слушаха, изпуснаха вятър, почувствах се освободена от себе си, независима, лека. В походката ми забравих коя съм. Стоя си на спирката, навлизам в новия ден. Въображението ми лети като делта планер между звездите, летежът е цяла вечност. Вятърът сменя посоката и не спира. Колко ли века летя, колко ли мигове преживявам. Отварям очи и усещам, че се приземявам. Радостта, че съм тук и сега на моята малка земя постепенно измества загубата от летенето. Тъгата ми е задължителна. Отново започвам да изпитвам земни чувства. Лекотата изчезна. Чакам на спирката, започвам на чисто. Време няма, то свърши тук и сега. Вятърът носи въпроси и оголва врата ми. Сгушвам се в прегръдката на толкова много отговори и все не ми стигат. Готова съм отново да тръгна навън и да търся нови въпроси и да полетя с делта планер между звездите. Любознателността, казват, била характерна черта за българина сред всички останали. Сега разбирам, за къде съм тръгнала и защо чакам на спирката, а времето свърши, влезе в часовника. Той го отмерва строго и точно. Започва отново да брои своите отрязъци време. И вече е без значение колко е часът. За къде ли съм тръгнала, тази спирка към кое познание очаквам да ме води, коя е отправната точка. Тези и още много неща днес ми предстои да разбера.

Прекрасен текст, от тези - "на един дъх"!
Успех на автора и поздрави!
Smile

ХуЛитер Записан(а): Apr 27, 2011 Мнения: 158

Много хубав текст. Много. Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите