Конкурс: Не си спомням заглавието

Решаваме да посетим Амстердам. Групата е предимно от студенти, има един двама от задължителните германски пенсионери и три деца. Пътуваме заедно, но сме се разбрали всеки да се разхожда сам. Аз най-много настоявах за това, тъй като с хората вървят и проблемите, а Амстердам е град изключително за хората, презадоволявайки всеки копнеж, туристически и местен, та не се знаеше какво може да стане. Призля ми от разнообразните куфари, които бяха понесли останалите, сякаш специализиран магазин за износващи помощни материали се отправяше на турне. Нали сме само за събота и неделя, аз съм по торбичка, в каквато си носех анцуга в трети клас за физическото.
Пристигаме по обед, вече предвкусвам глад. Взимаме си довиждане, тъй като и хотелът няма да е общ, всеки ще се оправя сам (за да има повече истории за разказване в автобуса на връщане). Дотук добре. Един час по-късно ми омръзват наклонените къщи, романтичните мостчета са досадни когато си прегладнял самотник, купих обичайните черно-бели картички и вече не остана лента. Забелязвам, че не се разхождам и любувам, а по-скоро бягам и се движа нервно. Тук архитектурата е много кривогледа, имам усещането, че къщите всеки момент ще паднат или ще бъдат бутнати от облаците. Толкова много се пуши в този град, че и от безобидното вървене и мигане ти става нещо. Намирам спасителен изход в идеята да се напъхам в някое приятно ресторантче. Правя го и след време ще се връщам към този момент доближавайки вежди, а лицето ми ще застива в погнусен релеф. А може и да съм благодарен, напоследък рядко примамвам някой интересен сюжет към разказите си. Въпреки че след цялото неудобство ти е все тая за добрата литература и нейните истории.
Помещението се радва на моето присъствие и на двойката в дъното, които се гледат засмяно и мълчат като двете чаши вино на масата им. Поръчвам нещо, което не разбирам , човекът се засмя и аз сметнах това за окуражително и знак за добрия ми вкус. Веднъж ще се оставя на изненадващата съдба, казвам си, пък може и да ми прати някой добър оказион. След малко се премествам, защото не понасям вече онези влюбени, а и оттук се вижда десет сантиметров отвор към кухнята. Мяркат се големи и лъскави краставици и домати, виждам и яйца в ръцете на жената и това е достатъчно за да си ги представя с не скрито умиление бъркани и силно жълти, а до тях ароматна салата, чийто цветове бяха две трети от знамето ни. Дърпам двата края на устните си в противоположни посоки и човек би помислил, че се усмихвам, но аз мечтаех, аз съм гладен и мечтая за онези чинии, които пак в трети клас слагаха под брадите ни. Хубаво е назад да остава добро, харесвам акта на спомнянето и разстоянието на времето, в чието сито понякога блестят камъни…
Мислите ми биват гилотинирани от гледката, с която сякаш тържествува келнерът, разбира се над мен. Огромно плато с червеникаво пюре в средата и капки суров белтък наоколо. Оставам незадоволен за десет евро. Свършвам бързо и отивам да разгледам централната част пред кметството. Не минало много време, както във всички приказки, и главния герой го хванало разстройство. Тук животът ми почернява, нечовешки бесове ме изпълват и Амстердам мирише все по-силно на лалета и мен. Изражението ми напомня псувня, следобеда за другите хора е вълшебен и чист, а аз не спирам да повтарям “нещастие, нещастие”. В яда ми това зазвучава като “не ща ястие, не ща ястие”…и на мен ми призлява окончателно.
Историята не помни каква е цената на обезмирисителите “свежест на бор”, които се продаваха по това време в магазините на Амстердам, нито дали след такава крупна покупка са ми останали пари за хотел. Тази история наскоро ми я каза един приятел, който твърди, че съм му я споделил преди време. Не помня да е така.
Аз нищо не искам да си спомням за Амстердам.

Тук финалът заслужава особено внимание! Само заради него - 5!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите