ХуЛите

Точка винаги е искала да бъде част от многоточие, или поне да срещне такова. Ей така, да има просто с кой да си говори, ебахти. Каква й е работата. Чака да се подредят всичките там думи, дето се предполага, че са от голямо значение и накрая – точка.
„Това да си точка е ебаси кура” – каза си Точка, малко преди да я плеснат в края. Веднъж й беше станало толкова скучно, че реши да заговори главната буква до нея:
- Как е там горе, а?
- Mисля, че мястото ти е един интервал по-вдясно. Ако обичаш!
„Обичам аз. Нищо не обичам. Кво да обичам дееба, ше обичам аз”
- Абе, аре тихо, бе точка! Опитваме се да се подредим тука, кво се изживяваш пак. Стой малко и си чакай реда. – казаха думите, оглеждайки се в огледалото.
„Що ли да не ви еба майката?!” – и това беше последното нещо, което думите НЕ чуха от/за нея.
Докато вървеше по празните бели листи, опитвайки се да намери корицата за навън, Точка си мислеше колко пъти беше сънувала как бяга от шибания разказ. Толкова пъти, че сега дори не можеше да повярва. „Абе, аз верно избягах. Сега кво?”
Точка никога не е била точка на плановете. Все пак тя цял живот е правела каквото й кажат – заставала е, където я поставят, понякога са я изтривали, понякога не са й оставяли интервали да диша.
Въпреки това Точка се замисли какво ли се случваше няколко страници по-назад. Дали бяха забелязали вече, че я няма и какво ли се случва с думите, когато си нямат точка?
Не че чувстваше вина. Тя и не е виновна, бахти. Нали не е.

След около 60 листа намери корицата. „Така. Е, са кво ти треперят краката. Аре излизай бе кво седиш!”. Сега вече Точка почувства, че откраднатата свобода и страха от мястото, където я беше отвела тя, се бяха свили на топка в точкестия й корем. Рязко й се присра. От ужас, не от друго. „Добре сега. Да умра в собствените си лайна ли, това ли трябва да стане?!?!”. Точка почервеня, после пак си почерня и избута корицата.

туп!

Точка вече беше леко елипсовидна от падането, стояща върху бюро, осрано от какви ли не писателски чекии. „Дееби и помияра ше е тоя автор. То па и ебаси тъпата книга, дето пише – едно многоточие няма, батко. Иначе много знае да трие по 10 пъти.”
Точка сама усещаше как с времето ставаше все по-черна.
Все едно. Сега само трябваше да си намери нова книга. Някоя с многоточия. За Точка многоточието беше важно (не че беше виждала някога в живота си, ама така беше чувала). В него имало каквото искаш - общо взето всичко. Дори и това, което не си помислял да кажеш, и то било там.
Там можеше да живее.
Да си говори с някой като нея в края на изречението и това да е начало.
Точка си беше идеалист, ама кво.
„Така. Сега – нова книга.” – каза си тя, оглеждайки критично библиотеката на бившия си вече книгоуправител. „Порно книга за деца?! Какво е порно книга за деца и кой изрод има такава? Няма да е там 100%. Така. ‘100те най-известни серийни убийци на всички времена’ – ебаси. Не мога просто. ‘Робинзон Крузо’ – е това поне звучи яко. Личи си, че има и илюстрации. Винаги съм искала да бъда точка в книга с илюстрации. Веднъж даже го раказах на един удивителен знак и той ми каза, че било много тъпо. „Книжка с картинки – детска работа!” – така ми вика мамицата му удивена.”

„Ми да пък!” – каза си Точка и скочи някъде из листите на Дефо.

Когато си отвори очите изпадна в нещо като шок. Даже точно шок си беше.
Остров.
Без ташак.
„Шах-мат.”
Имаше си остров. Нейн си само. И сега всичко й се стори като Многоточие.
След малко го видя – стоеше там недвусмислено с всичкия си смисъл.

Само че тихо, за да не ...

Да е ясно: всичко стана за 3 секунди и сега светът е техен.
Да се знае . >>> (...)

P.S. (в една друга книга) ауееееееее точкааа къде отиде мамицата ти черна ти само да се появиш не се бутай бе кой се бута бе тука няма никакъв ред някой да ми е виждал синонима абе настъпа ли ме току-що бе алоо алооо имате грешка ало бе абе на кой ше викаш ало бе абе не на тебе бе точкааа точкаааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа

точка