Свръх доза тикваПубликувано от viatarna на 10.11.2013 @ 22:30:22 (404 четения)автор:
marsi Дванайсет е. Стрелките на стария градски часовник полекичка се наместват една друга в скута. Докосват позахабени от ръжда лица, разтягат вкочанени устни в очакване на съвършената целувка – страстна, невъзможна, безкрайност от триумфи на сетивата, продължаваща едва шейсет секунди, преди да се разминат. Остава очакването: тик (ще се върне) – так (ще пропусне) – тик ( целунах го) – так (скоро ще го целуна отново, само някакви си 100 години)…Циферблатът на часовника е изтъркан от забързани към полунощ стъпки (бели камъчета, за завръщане, или бели трохици хляб, да не откриеш пътя). Времето – уродлив жених, се е скрило някъде там, между тик-таканията. Трие доволно възлести пръсти, подскача от крак на крак. Акомпанира му дързък барабанчик Носи в пазва вретено – дар за трите златни косъма, с които ще изпредат трънени нишки в премяна за бъдещата кралица – Господарка на стъклената планина, или на стъклената пантофка. Тик- так(ат) празни чекръци. А народът празнува с жабешко вино и златни ябълки. Времето пие кафе и разглежда комикси. Румпелщилцхен разменя злато от слама, за долнопробно наргиле. И ако е лъгало за вълшебни софри, невидими наметала и духове в бутилки, сигурно се е напушило повече (времето де) отколкото може да носи.
Тик(вата) отесня. Казват – пораснах. Белите мишки избеляват все повече. Личи по бакенбардите на кочияша. Опасявам се, че скоро ще забрави адреса на бала и току виж, кръстницата ме завела до истинския принц.