Напоследък избягвам да пиша. Изобщо – избягвам да живея. Не е защото съм мъртъв. Такъв съм по рождение. Но ме кефи да избягвам. Ето например – избегнах погледа на един циганин и той опита да ме удари с кьопавата си ръка в автобус № 42, знаете го, возилото, дето води циганите към София, а софиянците ги отвежда във „Филиповци“ – сещате се, нали?
На сродните души от литературния сайт "Хулите.нет"
Сънно ми е и сънуваме си на клон със щурава маймунка,
варненските късни меки залези капки фински със кафе.
Сребърна вълчица ми разказва чудни притчи за вълчета.
А с аЛиса тичам в огледалните полета на нелепи чудеса.
Тя с мъка отвори очите си, опита се да ги разтърка с обратното на дланта си, но болката, която изпита, я накара да потръпне. Не знаеше кое време е и дали е ден или нощ. Студеният сковаващ мрак , който изпълваше