ХуЛите - Воин на мира. (Част IV)

Анима отпи глътка кристална вода и подхвърли усмихнат въпрос на специалния си гост:
- Е, изучи ли се, съкровени ми приятелю? - усмивката не й попречи да ръпне звучно най-малкия попаднал й морков наоколо.
Край масата бяха поставени на висящи стъклени поставки десетина вида салати, в големи сребърни купи. Цвекло, моркови, зеле, домат, краставица... Всички салати бяха в изцяло преобладаващ цвят - виолетово, оранж, бяло, червено, зелено... В това пространство се поглъщаха идейните вибрации на статичен цвят по-скоро, отколкото съответен плод, вкус или форма.
- Гледаш почти с насмешка на заниманията ми, Анима! Но нямаш представа колко много красота видях, открих, създадох дори. - Само мисълта за заниманията на Кало през тези години, караше клепачите му да потреперват в ентусиазъм. - Отворих път в една пустиня! Който човек, в което и време да премине оттам, ще усети енергията на земята в сърцето си, в нозете си, във всяка клетка на тялото си. Ще се научи да чува откъде минават подземните потоци и да усеща пустинният вятър кога наближава. Пустинята ще стане повече негов дом, отколкото някога е била, защото ще се грижи за него, както и той за нея. Не е ли страхотно? Но това е само мъничко, мъничко нещо, което ми позволиха да направя. Всъщност това беше игра - за обучение. Не е толкова голямо, че да има опасност да наруши равновесието между световете.
А ако знаеш какви неща пък има в различните светове?!!! Аз оттук ги виждах само като оформящи се идеи, но някой ден.. скоро... ще се разходя до всичките - и реално! Ще отида в Земята на Рицарите, при Пустинника, в Лазурния град... Ще танцувам с Вятърните същества. Ще се надглеждам с Тигровите нокти. Ще се явя при Тот да мина изпитанията на Пирамидата! Толкова са много, че незнам ще успея ли да обиколя всичко и да направя всичко...
- Но Кало! Това е минало. Гледай напред в бъдещето, само забавления ли са ти в главата?! - Макар и по-млада Анима сякаш винаги му се е струвала по-зряла и проницателна.
- Не забавленията, Нима. Магията на материалността! Ще сляза в плътност. За да усъвършенствам там уменията си и за да подпомагам там на конкретно ниво останалите - теб в това число. Знам, че мога да помогна и знам, че трябва да отида. Защото ако остана тук - ще разруша една пътека във Вселената и това може да се окаже фатално за някого. В определена точка на времето ще се затвори вратата и цял един свят ще се залута в дългогодишна война. Всъщност опасявам се, че и да замина - същото ще се случи, но поне ще опитам да оставя миг проблясък. Ако има там кой да го улови - ще се спре войната и времето ще тръгне отново. Хубавото е, че този миг винаги ще е отворен, точно поради факта на нарушеното време. - В досега така напрегнатия поглед на Кало светна искрица надежда. - Само ще се чака да се роди човека!
Анима умислено бодваше парчето цвекло в чинията си и продължително го валяше в моравия сос. Личеше си, че мислите й са твърде далеч от храната в този момент.
- Ти ще загинеш, приятелю! Но ще спасиш мен с това и ще ми дадеш Път - беше тъжна. - Остани тук при Татко? Ще се справя и сама, ще предотвратя зациклянето? А когато се върна - ще ме заведеш на някое от твоите пътешествия. - опита се да се усмихне, но тъгата и въпросът стояха на лицето й.
- Дойдох, за да те отведа при Мей. А после ще отида там, където по-мъдрите от мен преценят за най-добре. Не се страхувай за мен. Смърт няма. - Спокойствието му успокои и нея.
Стана и го целуна по лявата страна, след което тихо излезе.

(следва)