Гарванът

Автор: marathon
Дата: 13.06.2008 @ 06:12:49
Раздел: Разкази


Те понякога не идват. Колкото и да чакам, денят си отива, постепенно се смрачава и надеждата да ги видя се изгубва заедно с последните светли проблясъци в небето.

Друг път пристигат толкова много, че не се събират по клоните и някои направо кацат в тревата и започват да кълват. Обичам да наблюдавам гълъбите. Свикнал съм с тях. Откъде идват и накъде отлитат след това - не знам. Те толкова са заети със себе си - да търсят храна под дърветата, да се почистват или ухажват, че не ме забелязват. Винаги се радвам, когато пристигнат по-рано. Плахи са и предпазливи като всички птици. Постоянно се оглеждат ...
В близкото езеро има лебеди. Гледката е много красива - гората, езерото, гълъбите, лебедите придават цялостната хармония на това място.
Ако времето е ветровито, всички се скриват. Ако вали - гълъбите не идват. Става ми тъжно, сякаш съм изгубил близък приятел. Харесвам спокойните дни, когато е тихо, слънчево и топло. Тогава знам, че те ще долетят, ще са доволни от това, че са заедно, а аз - прикрит, тих и безмълвен, ги наблюдавам, радвам се на тяхната сплотеност, на техните красиви движения, на грациозните лебеди - също.
Сам съм. Просто така се случи, че останах сам. Стар и самотен съм. Влюбих се в това място и реших да остана тук. Спокойният живот и тишината, почти постоянно повтарящото се ежедневие така са ме обсебили, че съм придобил усещането за вечност. Сякаш винаги ще се наслаждавам на гледката, ще се любувам на птиците около мен безкрай - всеки ден, всеки час, от сутрин до мрак ...
Днес заваля още от сутринта. Първо - слабо и приятно. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Но после дъждът се усили, появи се и вятър. По-слабите и сухи клони на дърветата се начупиха, падаха в тревата, като издаваха стенещи звуци. Така продължи доста дълго. Унесен от ромона на дъжда и свистенето на вятъра съм заспал. Събудих се късно следобед и с изненада установих, че около близкото езеро и навсякъде около мен кръжаха чайки. Може би бяха изтласкани от вятъра - морето е съвсем наблизо. В пейзажа бе настъпил хаос. Толкова много птици кръжаха тревожно в небето.
Но не за дълго. Явно морето ги зовеше и те скоро отлетяха на север. Вятърът утихна и небето се проясни. Гълъбите долетяха отново. Започнаха да почистват перата си, да прелитат от клон на клон и да говорят на техния си език. Времето е тихо. Още е светло, но те на групи се заиздигаха над дърветата, изчакваха да се съберат и всички заедно отлетяха - може би нощуваха в някоя запустяла сграда зад гората ...
Скоро отново ще се смрачи, денят ще отстъпи място на нощта - както винаги ... Не. Не може да бъде! Един гълъб е останал и сякаш с безразличие се оглежда. Защо ли не е отлетял с другите? Мракът настъпва и в ранната пролет голите призрачни клони на дърветата изглеждат зловещи. Решил е да пренощува тук. Вече е свил глава под крилото си, далеч от другите ...
Цяла нощ не мигнах. Силуетът на гълъба се очертаваше върху ясното небе. Отвреме навреме се появяваше вятър. Ту по-слаб, ту по-силен. Свистенето му се усили и сякаш се насочи право към дървото с гълъба. Тялото му се олюля за момент и като камък се насочи право надолу - към земята. Чу се приглушеното му падане - нещо като последен полет. Беше се предал ... Сърцето ми се сви от болка. Не бях преживявал подобно нещо. Така ли умираха птиците? Самотни и незабелязано. В мрака се прокрадна сянка на лисица, сграбчила нещо между зъбите си - навярно гълъба ...
Аз съм единственият свидетел на тази случка. Вятърът едва ли ще разкаже на някого ...
Сутринта отново настъпва. Дребните птички се радват и чуруликат продължително, за да посрещнат новия ден. Лебедите се белеят в езерото. А аз наблюдавам. Това е единственото ми занимание. Избягвам да се показвам, за да не плаша птиците. Самотен и никому ненужен, прикрит между клоните, всеки ден, всеки час, аз - гарванът, който ...




============

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=90904