Душата на бодливите растения (2)

Автор: Nadie
Дата: 19.02.2008 @ 09:44:24
Раздел: Разкази


(продължение)
Отвори очи и изпъшка – чувстваше се като конника без глава. Лежеше кървав и мърляв на циментов под в някакво мазе ли беше, склад ли, без прозорци и с малка желязна врата. Заключена. Свлече се безпомощно и опря гръб в стената. Тогава го видя –тесен отдушник почти под тавана.
И услужлива пукнатина в гладката бетонна стена – колкото да пъхне два пръста. Като малки със Сиамеца се състезаваха кой ще се качи по гладкия ствол на ясена в двора на училището. Джони винаги побеждаваше – имаше тънки пръсти и гъвкаво тяло. Съблече дрехите си, изпълзя по стената, промуши се с цената на част от кожата си и се стовари отвън. Заджапа през рядката кал в двора, повървя стотина метра и припадна.

* * *

Който иска да живее пред фототапет, да му свирят птички на уше и да пече кебапчета на барбекю в градината, трябва да е бърз, смел и сръчен! За да стигне до въпросния рай, Елица трябваше да преодолее едночасови задръствания, да слаломира през сложно разположени дупки и да се научи да псува на пет езика, включително цигански. Живееше в далечните покрайнини на София, в голямата къща, изоставена от баща й, майка й и баба й, които си отидоха през месец, сякаш смъртта гонеше някаква зловеща норма. Нямаше ни брат, ни сестра, ни лели, ни чичо, нито даже котка. За това пък имаше много ум в главата и невзрачна визия. Не че беше грозна, даже можеше да се каже, че е миловидна, но минаваше по-скоро за фон - забелязваха я последна и то ако помаха енергично. Чувстваше се винаги като на състезание – трябваше да се добере до човека, когото харесва, а после имаше десет минути да го убеди, че си струва. Беше забавна, с остро чувство за хумор и глава, пълна с инфо-порно – от ранна предкласика до пластификатори за бетон. Свиреше на пиано, библиотеката й в къщи беше като китайската стена, почти изчетена докрай и можеше да разглоби и сглоби отново пералнята без да останат части. Така респектираше мъжете, че никой не искаше да се среща, пък камо ли и да спи с нея. „Мигай, баба, мигай! Че слушаш, че мигаш и че кимаш! Нема да говориш! Мъжо се плаши от умна жена!” Благодарение на ценния съвет на баба си, Елица успя да се омъжи. Ама за голям хубавец – блондин от кавър на модно списание. Изобщо не беше нейн тип – тя харесваше тъмни, хърбави, с топли очи и интелектуално излъчване. Нямаше за какво да си говорят, но я чукаше добре. Заради него си направи татуировка, пластична операция на носа и се изруси, и пак не можа да му угоди. Една сутрин, след почти година мрънкане и претенции, се събуди от втренчения му поглед. „Не ме кефиш вече”, констатира той, скочи от леглото, взе си раницата и изчезна.

Елица беше изпълнителен директор на голяма фармацевтична компания. В офиса нямаше близки – само подчинени. Извън офиса приятелките й се бяха изпоомъжили и наплодили. Чувстваха се виновни, когато се виждаха с нея, вместо да са си с децата. От всичко на света най-много мразеше да е сама – чувстваше се като наказана в ъгъла и забравена там завинаги. Беше готова да трампи марковите дрехи, стоте чифта обувки, скъпите бижута и дизайнерския интериор за да намери част от душата си и да я задържи до себе си. Явно само с мигане не ставаше. А как тогава?

Най-после се измъкна от задръстването и влезе в селото. По радиото двете сочни негърки от Weather Girls се деряха „It’s raining men”. „Господи, прати ми мъж! Страхливец, грозен, с шкембе, космат – само да е мъж!”, въздъхна Елица и зави по алеята към къщи. Миг по-късно изкрещя и скочи върху спирачките. Току пред джипа в калта пред портата лежеше човек. „Край, утрепах го!” – измъкна се навън и сложи ухо на гърдите – диша. Редовните тренировки във фитнеса й помогнаха да го завлече в къщи и да го просне на дивана. Леле, хубав, та хубав! Беше поодран и на тила му имаше рана, но не изглеждаше нищо сериозно. „Чак пък да го халосаш, Боже... Толкова закъсала ли изглеждам!” Човекът се размърда. Елица се надвеси над него:

- Добре ли сте?- доста тъп въпрос предвид обстоятелствата. - Сега ще промълвите объркано къде-съм-коя-си-ти и ще ме вкарате право в 231 епизод на „Дързост и красота”!
- Къде съм? Коя си ти? – Джони се усмихна разбойнически и зашава с вежди. Елица изпъшка – да се смееш ли, да плачеш ли, и хукна да донесе аптечката.

Час по-късно, изкъпан, нахранен, превързан и облечен в дрехи на бившия, Джони спеше, а Елица го зяпаше. На лявото му рамо имаше татуиран малък дракон с опашка като пика и прозрачни крила. Еднояйчен близнак на дракона на нейното дясно рамо. Не стига, че Господ го беше цапардосал, ами го беше и белязал, да не би тя да не разбере посланието свише.

* * *

- Как така го няма! Абе вие идиоти ли сте, бе, кви сте! – Сиамецът беше бесен. Мереше офиса от единия край до другия и стискаше юмруци.
- Изчезнал е, шефе. Заключихме вратата, прозорци няма, изпарил се е! – мангалите кършеха ръце и трепереха.
- Така е, като се стискам за лев, да се еба в главата проста! Да бех викнал професионали! – Сиамецът направи знак на охраната – с мангалите беше свършено.

Ясно му беше, че Джони пак се гласи да бяга. Нямаше теория да се справи без него. А така - отвличат го лоши хора, после брат му плаща откуп и си го купува без пари за още поне три годинки. Да, ама се беше измъкнал. Нищо, пак щеше да му кацне.

* * *

Не й разреши да се обади на никого. Не можеше да разбере защо е жив, дали са го отвлекли просто за да го ограбят, или за откуп – Сиамеца щеше да плати. Или може би за да саботират бизнеса. Никой не го потърси, нямаше го ни в новините, ни и в пресата.

Елица не разпитваше. Продължи да ходи на работа. Само дето вече не стоеше в офиса до среднощ, а бързаше да се прибере. Заварваше Джони, увлечен в поредното кулинарно приключение, в епицентъра на омърляната кухня.

- Тази вечер заведението предлага спагети с чесън, зехтин и босилек. Едни италианци ми целуваха ръцете, като им ги сготвих навремето.
- Хич нищо няма да ти целувам аз! Сигурно не си готвил у тях. Ако след всяко ядене трябва да пребоядисвам кухнята, по добре да нося Макдоналдс. От тенджерата ли ше ми сипеш, или да си ги стържа от тавана?
- Тежко е да си домакиня! – въздъхна горестно Джони - Никой не те оценява, само те навикват, а ти се мъчиш да създаваш уют. Ама като е така, ще си стегна багажа и ще се махна! – вдигна ръце театрално и разля част от виното, докато й подаваше чаша.
- И къде ще отидеш, гъбо отровна? – отпи и се намръщи - Това ми е колекционерското! В избата ли си тършувал!
- Хайде, не бъди скръндза. Не разбирам за кво го пазиш. Такова вино се пие от двама - а после се усмихна обезоръжаващо и добави - Ще ти купя друго, не се сърди. Обещавам!

След вечеря четяха пред камината, гледаха телевизия или си говореха като двойка пенсионери пред златна сватба. Често до сутринта. Все едно бяха мълчали цял живот. До вечерта, в която Елица най-после преодоля кошмарната си сдържаност и пуританско възпитание, събори Джони от фотьойла, уви го с аромата на нежната си кожа, заплете го в изрусените си коси и го прикова с пиката на дракона-близнак. Джони я качи на седмото небе, а после я остави да спи с блажена усмивка на лице. Беше готов да се върне на бойното поле. Извика такси и отпраши за София.

* * *

Животът си потече както преди, запълнил всички празнини и дупки, все едно нищо не е било. Сиамецът направи ритуален курбан в палата си в Бояна. Джони - драгоценния, клоуна, въздуха и слънцето, беше невредим, беше се върнал! Изплюскаха жертвеното животно, изпукаха тон алкохол, а на сутринта единият се завтече към офиса спал-недоспал и махмурлия, а другия кърти до късния следобед. Все едно нищо не е било, ама не съвсем…Сиамецът гледаше някак много гузно.

* * *

Не можеше да задържи никого. Всички бягаха от нея. Елица седеше пред камината и допиваше последната бутилка вино, сълзите й, колкото орехи, се търкаляха в чашата и го вгорчаваха. Около нея бяха разхвърляни торби – неуспешен опит за терапия в мола. Лилава барета с кошмарно розово цвете беше изпаднала от единия пакет и се валяше в краката й. Целият под беше затрупан с книги - за филията, която пада винаги с маслото надолу, за даоистката сексуална алхимия, за Марс и Венера, и тям подобни глупости.

- Къде съм? Коя си ти? – връхлетя с трясък, с бутилка Amarone Quintarelli 1998 и разбойническа усмивка. – Какъв е тоя хаос? Да не си горила класиците?
- Търсех отговора за смисъла на живота.
Джони я прегърна нежно, погали я по гърба и зашушна: “Ти си част от душата ми”, а после, докато я събличаше, за да се целунат драконите-близнаци, допълни “…а това е смисъла на живота.” Така се оплетоха един в друг, че нямаше земна сила, която да ги разплете.

Веднага щом слязоха от седмото небе, Джони нахлупи лилавата барета с кошмарното розово цвете на главата на Елица, грабна я през кръста и я изнесе в градината. Розите се садят през ранна пролет.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=83797