ХуЛите - Момичето в бяло и момичето в черно

Страх ? От кого? От какво? А може би от мен самата, страх, който е част от мен и без който не бих могла да живея, не бих могла да се разбера
Дали ще успея-незнам...Дали успехът има значение или от значение е само борбата, онези усилия, които хранят силата ми , живота ми. Хиляди посоки и нито един път, поне не и отъпкан. И защо ли го търся онзи отъпкания път, когато той не би бил мой, защо търся съдбата си в чуждата съдба...Моето лесно е чуждото трудно, лесното е чуждата съдба. Чаках съдбата си и преди да я срещна, чакам я и сега, когато вярвам, че съм я открила, а докато я чакам тя се търкаля в краката ми и нишките й се сплитат умело, някой ги вплита, Господ ми плете пуловер, за да се стопля в студа на моето търсене.
Лягам си вечер- хиляди цветни картини, мечти и въпроси се вплитат, за да съставят моята неповторима картина, за да мога да рисувам върху бялото платно, което Господ ми е дал, с боичките, които той е сътворил и го моля да направлява ръката ми...Понякога греша, поняког слагам повече червено , но знам, че това са си моите грешки, на моята картина, знам че аз греша, но Той ме учи.
В една такава нощ, когато още бях дете и рисувах слънца и поляни, когато светът бях аз, а а всички други играеха второстепенна роля в моята пиеса изведнъж се появи Той. Незнам от къде чух гласа му в мрака и се изплаших, всичко което се появи изненадващо и което не е в нашата власт, което неможем да конттролираме ни плаши. Той изтръгна съня изпод клепдчите ми, направи го на топка и взе да го подмята из стаята.
-Кой си ти?
-Аз съм ти.
-Не може да си част от мен, защото не би ме било страх от теб.
-Не мислиш ли, че човек се бои наи-много от себе си и затова аз те плаша до смърт.
-Аз познавам себе си, ти не си част от мен.
-Ако познаваше себе си не би била тук сега, не би се търсила така отчаено. Никой не познава себе си.
-Но аз съм цветна, а ти черно-бял, ти не си аз, нямаш нищо общо с мен.
-Аз съм бялото, което ражда всичките ти цветове, и съм черното, което всичките ти цветове наведнъж правят , аз съм онези цветове без които неможеш, аз съм твоята съвест в която няма място за шарки, аз съм само черно и бяло-контрасти...
-Сега разбирам защо ме плашиш, човек се плаши най-вече от съвестта си, защото неиният съд е най-страшен, нали?
-Когато се научиш да ме приемаш спокоино, да разговаряш с мен без страх и без лъжа, тогава ще откриеш себе си.
-Не съм сигурна, че можем да се открием.
-Как ще живееш в спокоиствие и мир с нещо, което не познаваш?
-А как ще живея изобщо щом някои постоянно брои крачките ми и ме следи?
-В моят съд се крие спокоиствието, което всеки търси, моята присъда носи моментно страдание, а прилагането й-вечно спокоиствие.
И ето че господин Съвест хвърли моята топка сън право в лицето ми, сънят мигновенно слепи клепачите ми и зарисува невиждани сцени в съзнанието ми. Спя и сънувам, събуждам се и пак сънувам, играя хиляди роли в хиляди филми и търся ролята, която ще ми прилегне най-добре, моята роля, знам ,че ще я позная, когато я срещна. Животът ми влезе в същите релси, срещата с моята съвест бе само спирка в безвремието и ето че продължавам да търся без да се замисля че го правя, ето че търся в минало и бъдеще без да поглеждам какво е сега, ето че думите на съвестта ми останаха да висят в пространството и просто си чакат да бъдат виидяни.Не трябваше ли да им обърна повече внимание?Не трябваше ли да слушам повече себе си, а не другите, не трябваше ли да поема вината и да се опитам да осъзная досегашните си грешки и да си простя и да помоля и другите да го направят, да се опитам да не допускам същите грешки пак и така да изчистя градината си от всички онези плевели, които ми пречат да видя пътя, моя личен път. Сега от разстоянието на времето знам тези отговори , но ако ги знаех и тогава всичко щеше да е по-лесно.
-И ето, времето си минава и моите детски картини започват да се променят. рисувам отново слънца и поляни , но на поляните рисувам момиче-себе си в бяло и себе си в черно. Бялото съм аз но без грешките , които съм допуснала, така, както бих изглеждала ако не бях грешала, момичето в черно съм пак аз, но аз сега, с всичките мои грешки и слабости. Не мислех защо ли рисувам точно това, в един момент се сетих, че явно моята съвест ми е повлияла с неините глупави думи за контрастите. Но явно че той, господин Съвест бе чул мислите ми и една вечер се появи отново.
-Мислиш си ,че всичко разбираш нали?
-Нищо не мисля, просто си рисувам и не ме интрресува защо и как рисувам точно това.
-Ето че ме лъжеш, а се разбрахме че лъжите могат само да те разболеят, особенно ако лъжеш съвестта си. Опитваш се да намериш всички отговори на вечни истини, неща, които са много далеч от теб и от съзнанието ти, тези твои усилия само те объркват. Не разбираш себе си, а искаш да разбереш света. Започни с малките задачи и след като ги разрешиш тогава прецени дали имаш сили за големите.
-Говориш красиво, но думите и идеите ти са неприложими.Човек се търси цял живот и не се открива, как бих аз могла да разбера коя съм, аз съм почти дете.
-Ако беше дете, щеше да знаеш коя си , но когато човек пораства се променя и забравя как да се търси.Детето знае, че може да греши и си признава, то прпщава на родителите си, когато те показват грешките му и когато те самите грешат. Неговото съзнание не е обременено от нерешени въпроси, то си играе на чиста поляна, където всичко се вижда съвсем ясно и може да бъде лесно намерено.Ако хората знаеха кои са, щяха да знаят точно какво искат, щяха да знаят, че не искат съвестта им да се обременява от нерешени въпроси и лоши постъпки, дори чисто от егоистична гледна точуа щяха да се грижат повече за другите, за хората окло тях и постепенно човечеството щеше да забрави възможността да нараняваш другия до теб. Всичко би било много по- лесно ако човек по-често говореше със съвестта си.
-Щом знаеш толкова много вместо да се рекламираш обясни картините ми.
-Твоят копнеж де не грешиш е толкова голям, че рисуваш момичето в бяло. Твоята непримиримост към грешките те е също прекалено голяма и рисуваш момичето в черно. Не можеш да приемеш и простиш грешките си, не можеш да ги разбереш и усмислиш и ги изхвърляш извън себе си, в друг образ, но знаеш, че е невъзможно да отречеш ,че те все пак са си твои грешки и затова ги рисуваш в твоя образ .Не е здравословно да се раздояваш и да не се приемаш, така твоите желания не се покриват с деиствителността и може да се загубиш завинаги.Трябва просто да се научиш да се обичаш.Които не обича себе си не би могъл да обича и другите.
-Знаеш ли, че че ми писна от теб, само ме критикуваш, без да ми помагаш.Какво да направя. Кажи щом си толкова умен.
-Ето че се браниш, не обичдш да те критикуват, значи все пак се обичаш по някакъв начин.Значи би могла да се обичаш напълно.Отпусни съзнанието си и бавно влез в онази своя картина. Виж момичето в черно, то страда за грешките, които е допуснало,ето, че дори плаче, отиди бързо при него и без да го плашиш го помилвай, прегърни го и му кажи, че му прощаваш, че двамата с теб му прощаваме, че вие двамата сте едно и ти го обичаш безрезервно.Кажи му това, което Господ каза на теб, че ти си част от него прости му от цялото си сърце, както Господ прощава на теб, без да искаш нишо в замяна, без да изискваш.
-Колко лесни изглежда, когато ти го казваш.
-На този свят нищо не е лесно а любовта е едно от най-трудните неша.Но щом се научиш да обичаш, щом превъзмогнеш страха си да хванеш с голи ръце онази искра, която витае във въздуха шом превъзмогнеш страха си, че ще се опариш и я сграбчиш силно, тогава целият ти свят ще се промени и всичко ще е по-лесно.
-А посие, а после какво? Това ли е всичко, в това ли е ключът?
-Не, има само още нещо, нещо мхого лесно. Щом се научи да се обичаш,вече се обърни и към другите хора около теб.Направи с тях същото, което направи с момичето с черно.
-Т.е. да приема, че и с тях съм едно, да простя и техните грешки и да ги обичам както себеси, нали?
-Започваш да мислиш в правилна посока, но не само това.Поискаи и те да простят, както момичето в черно искаше това от теб.Разкрий им цялата си душа, застани пред тях с всичките си черни и бели цветове без да се срамуваш, щом осъзнаваш грешките си поискай им прошка от цялата си душа.Тези, които са готови да те чуят ще те разберат, тези които не са, ще открият нещо ново за себе си, дай им време да разберат какво е то.
-Ти ще бъдеш ли до мен , за да ми помагаш?
-Дз съм част от теб, но вече не съм ти нужен по този начин. Знаеш,че съм тук и ще ти помагам да обичаш, както ръката ти помага да се храниш, но няма вече да си говорим с думи, защото и аз и ти знаем какво правим, както не казваш на ръката с думи да подаде храната към устата, така и ние нямаме вече нужда от думи.Аз ти вярвам, вярвай ми и ти.
Сезоните се сменят, времето, ветровете, теченията, аз съм тук и се разхождам по същите места, но ги виждам все различни, винаги красиви, винаги пълни с любов.Обичам всеки миг дори и да ми се виждат тъжни есенните листа аз ги обичам и не искам да се лиша от тях , защото те са моите есенни листа и всяка частица от тях ми е скъпа и е частица от мен. Всяка бръчица си е моя , мои спомен от изживяно штастие , моя надежда, че щастието съществува и е навсякъде .Всяка сълза си е моя, капка вода извираща от мен , пълна с най-искрени и съкровенни чувства.Всяка следваща стъпка е щастие, всеки миг бисер от моя гердан.Аз вървя след Него , той ме води, научих се се да виждам четири следи от стъпки в пясъка, научих се да го виждам и с.ледвамя защото моята любов е част от Него.