ХуЛите - Приказка за пътя … (2)

Тя живееше сама в едно тъмно, много тихо, почти изоставено, но много сигурно, тайно и защитено място. Почти – защото от време на време там се завъртаха за кратко разни такива като нея, но после те си тръгваха, а тя оставаше. Оставаше да чака да дойде нейното време да излезе оттам и да види светлината. Светлината… Единственото, към което се стремеше.

Преди много години, когато отиде да живее там, още в началото, около нея имаше светлина и се чуваха гласове, но скоро това се промени и наоколо стана съвсем тихо и тъжно. Тя знаеше, че не е забравена, а че просто не й е дошло времето.

Една сутрин, когато отвори очи, чу че онзи глас отново я вика. Гласът бе малко променен, но тя го позна. Беше време. И тя тръгна.

Озова се на един път. С много разклонения и пресечки. Интуицията й я водеше право напред – към светлината – въпреки, че тя все още не се виждаше.

Пътят беше странен. Във всяка пресечка имаше някой. Те май там живееха. Докато се чудеше, от една пресечка се показаха Колебанието и Мнителността и я дръпнаха при себе си:

– Къде си мислиш, че отиваш? Сигурна ли си, че викат теб? А ако не ти е дошло времето? А ако не си добре дошла? А ако там няма светлина? А ако не ти хареса? – затрупаха я с въпроси.

Тя усети, че от тях й прималява, но успя да се дръпне и да продължи натам, накъдето си бе наумила. С крайчеца на окото си погледна към тях и видя, че тяхната пресечка е задънена. Те не го знаеха. Мислеха, че винаги са прави и крещяха след нея:

– Безумна си! Върни се!

Тя продължи. Малко по-късно й олекна. Встрани от пътя си видя светлина… За миг се запита дали това не е нейната светлина, но като спря примамена от блясъка видя, че той е фалшив. Тогава от пресечката излезе Суетата и тя като Колебанието и Мнителността взе да я затрупва с въпроси:

– Сигурна ли си, че си достатъчно красива? Достатъчно бляскава? Достатъчно суетна и кокетна?

Тя не отговори. Помисли си, че всички са се побъркали. Суетата крещеше след Нея „Върни се, Безумке!”, но Тя вече не й обръщаше внимание. Продължи напред.

Отново усети загуба на сили. Първоначално твърде осезаема – помисли, че ще падне – после се посъвзе, но й се стори, че не е силна и устремена както когато тръгна по този път. Това я притесни. Не се разколеба. Напротив. Реши, че трябва да бърза, защото не знаеше още колко път й остава и кого ще срещне по него.

Забърза се. Но нещо се случи. Нещо се промени. Нещо се обърка.

От пресечките се протягаха Търпението, Недоверието, Нерешителността и се опитваха да я спрат. Всеки взимаше част от Нея.

Колкото повече бързаше, толкова по-бавно се придвижваше.

Колкото повече доближаваше светлината, толкова по-далечна ставаше тя.

Имаше чувството, че с всяка крачка напред прави скок назад.

Тя спря. Трябваше й време, за да събере сили и да се опомни. Нещо я сковаваше и й пречеше да се движи. Тогава на пътя й застана Страха. Грозен, силен и настоятелен. Препречваше пътя й с безсмисленото си бръщолевене и сякаш я въртеше в кръг:

– Ти сигурна ли си, че там има светлина? Там няма светлина! Там няма нищо за теб! Не отивай! Там е тъмно и грозно! Има същества с огромни лапи и остри зъби, които поглъщат всичко по пътя си!

– Ти пък откъде знаеш? Бил си ти там? А!? БИЛ ЛИ СИ? – изкрещя Тя и се отскубна от захвата му.

Побягна напред. Дочу само ехото от гласа му, което повтаряше „Не, не съм бил там. Страх ме е да отида там. Ти си безумна! БЕЗУМНА сииии…”

Ехото още не бе съвсем замлъкнало, когато мракът се отдръпна и стори място на светлината. Светлината, към която Тя вървеше, беше там и Я чакаше.

Гласът, който Я викаше също беше там. Бе леко променен, защото детето отдавна бе пораснало, но не бе забравило за Нея – детската си мечта – само я бе заровило на сигурно място в сърцето си и чакаше да дойде нейното време.

Време за мечти! Време, в което порасналите деца сбъдват най-детските си и най-безумни си мечти!