ХуЛите - Заговорът (1)

- Защо точно аз!
- Щото си най-добрия, що! Кълна се в тебе, копеле! Нали знаеш, сички тука сме прости темерути, сваляме с изпитани средства - на панорамата на Японския я водих, във Ферарито я возих – все едно се качи в семейния таралясник. Знаеш колко се борих с нея – принципна бе – не ще пари, природата пази – птички и тревички... А ти си чаровен, интелигентен, лепят се по тебе жените... и мъжете. – Босът се ухили. Откак дизайнерът на новия им офис беше задържал ръката на Джони с влажен поглед, не пропускаше шанс да му го припомни.
- Давай снимка! - Джони се намръщи: - Шегуваш се! Има бръчки! И косата й побелява! Може да е майка, аре ако не на мен, на Силвия.
- И Силвия е с бяла коса, нали! Платинено руса – все тая! Джони, чуй ме, Джони! Стига си се оплаквал. Просто трябва да я изчукаш веднъж и да я снимаш. Като й пратим клипчето, ше забрави за природата и ше дигне кинта. Става въпрос за милион евро от допълнителната квадратура бе, пич! Оная ти работа милион евро ли струва, а? Не е чак толкова лоша жената – Босът беше опрял нос в снимката - късоглед, но суетен, не щеше да слага очила. - Ше се поопознаете, ше си поговорите... - Опъна крака и блъвна Cohibени кълбета към тавана. – Аре, бате. Вземи джипа, пари от касата и атака!

Като не става с добро, става с дърво, както обичаше да казва Босът. Изчерпал арсенала си от добрини, измисли план! Сипаха й нещо в резервоара да не може да тръгне. Беше късна есен, началото на голямата депресия, когато всеки се снишава в очакване на зимата с присъщите й киша, кал, кашлица, студ, сополи, скука, сметки за парно, стъмване в пет следобед и съклетясали деца у дома. Анастасия заблъска безпомощно волана. Мамка му! Да се строши точно сега! Щяло било да преобладава облачно време, с превалявания в цялата страна. Ако метеоролозите бяха дипломати, световния мир отдавна щеше да се е възцарил, че и избуял. Лицемери! Често мечтаеше да се вмъкне в студиото на новините, да бутне предсказателя в килера с парцал в устата и да изгрее на екран с думите: “Драги зрители, времето ще бъде адски гадно, влажно и мръсно, но понеже сте бедни и нямате пари за Карибите, по-добре се запасете с търпение и чай за офиса. Прогнозата е соншожмон, както за есента, така и за цялата зима. Желая ви мир и любов!” Разтовари децата – поне веднъж баща им да се заеме, нахлузи шнорхела, обу плавниците и се гмурна в мърлявото софийско утро.

Безпомощни корабокрушенци се бутаха един в друг под навесите на спирките, но не можеха да се спасят от кишавия автомобилен прибой. Пасажите пъстри коли отминаваха на светофарни импулси, трамваят не идваше и с пръст на спусъка на харпуна, тя започна да дебне за жълтото тяло на някое такси.

Джипът изскочи изневиделица и я окъпа от главата до петите. Шокът от ледената вода я разхълца, грима й се разтече, дрехите й увиснаха. Стоеше безпомощна, мърдаше уста, но глас не излизаше, а кретенът взе, та направи маневра на заден и гостоприемно замаха да влезе. Поне ще му лекьоса кожената тапицерия. Вместо това се препъна в две топли кафяви очи. “Къде да те карам, мацо?” „Като ти мацна един, ш’ ти кажа!”, разкрещя се – гласът й, свил се на кълбо в дъното на гърлото, излезе със свистене от топлото в колата. „Така като ме гледаш, за работа ли ставам, за любов ли, за кво!” „За нищо не ставаш”, каза той и се засмя. С един такъв смях – хем искрен, хем добродушен – абе трудно е да се обясни. Подкара нанякъде, Анастасия дори не видя накъде, защото като ревна, та за всичко – за освирепелите хора по улиците, за самотата и за това, че един ден ще умрем. Бил Уитърс с нищо не помагаше да спрат сълзите:„Ain’t no sunshine when she’s gone. Only darkness every day.” Младежът му пригласяше под нос – пееше вярно, между другото. Спря пред лъскава сграда с надпис Beauty Center, буквално я внесе на ръце и каза на красавицата на рецепцията: „Знаеш какво да правиш. И дрехи също.”

Освен че беше Анастасия, беше Арх. Тодорова, главен на община. Не беше спала с никого, за да се добере до поста – просто наследи чичо си, който я беше уредил на работа, обучи я, подготви я и получи масиран инфаркт точно навреме, за да нямат друг избор и да издигнат нея. Тая година щеше да навърши четиридесет, но не й оставаше време да се ужаси – от работа у дома - децата, мъжа, къщата и пак работа. Беше свикнала да организира, да пресмята и да подрежда. Нямаше резки движения, нямаше необмислени ходове. Всичко беше изчислено до пенсия. Наистина.

След два часа мачкане, мазане, мокрене, сресване и сушене, козметичките я пуснаха. Дъждът беше спрял. На улицата я чакаше джипа. Топлите кафяви очи се криеха зад букет рози: „Много си хубава”, каза момчето простичко й й подаде цветята. „Още веднъж адски съжалявам!”