ХуЛите - Глава 10: Полет над Брахар

-Яздила ли си дракон? - попита я Левиатан, докато слизаха по широко кървавочервено мраморно стълбище.
-Не, на Земята няма дракони.
-Има- усмихна се момчето - Просто ти не си ги виждала.
-Може. Къде отиваме?
-До планината Емрах. Там е домът на Адските дракони. Разликата със земните е, че нашите са почти два пъти по големи. По времето на крал Артур и вашите екземпляри са били толкова грамадни, но голяма част от тях е била избита. Били са принудени да се крият в пещери и това е спряло разстежа им.
-О...
Това за пореден път доказваше жестокоста на хората- унищожаваха всичко, което не можеха да разберат. Вярно бе, че някога драконите са изяждали стадата им, но нима вълците не правят същото. А за вълците е толкова по-лесно да се размножават...
-Харесваш ли ги?- попита момичето.
Вече бяха излезли на открито- огромно поле осеяно с ветрогони.
-Кои? Драконите ли?
-Да.
-Разбира се. Това са любимите ми същества. Мога с дни да ти разказвам за тях. Но първо трябва да ги видиш и да се увериш в красотата и величието им. Аеринах!
След миг бяха на ръба на гигантска черна ониксова скала, издигаща се на стотици метри над голото виолетово поле долу.
-Това е връх Врома. Долу виждаш долината на река Чин. Разпростира се на хиляди километри, но за сметка на това драконите се движат изключително бързо и за един ден на гърба им можеш да обиколиш целия Ад. Добри спътници са-не говорят много. А, ето - моя дракон идва.
Ана вдигна поглед нагоре - огромно черно влечуго, над 20 метра дълго от главата до опашката, с размах на крилете от 30 метра, това бе най-голямото живо същество, което някога бе виждала. Яркочервен, с двуметрови черни като грях шипове, спускащи се по целия гръбнак, той вдъхваше респект и възхищение.
Драконът се спусна , неестествено грациозно за същество с неговите размери, и кацна на метър разстояние от Левиатан. Младежът протегна ръка и драконът потърка масивните си челюсти в нея.
-Ана, това е Аджер, моят най-добър приятел- представи го Левиатан и Аджер кимна в знак на съгласие. - След малко дъщеря му, Феридан, ще дойде. Ти ще яздиш нея, съгласна ли си?
-Да, както кажеш- отвърна Ана, която не можеше да свали очи от гигантския дракон.
-Предупредих мама и татко, че няма да се върнем скоро, така че ще мога да ти покажа почти всяко кътче от страната.
-Добре... Това ли е Феридан?
Докато разговаряха, от мрачните висини се бе спуснал дракон, съвсем малко по-малък от първия, но също толкова красив и величествен. С люспи, бели като девствен сняг, и очи,червени като адски огън, Феридан излъчваше агресия и гняв. Когато се приземи на няколко метра от тях, оголи зъбите си и изръмжа към баща си.
-Не я гледай, че се държи така злобно- каза Левиатан и се качи на гърба на Аджер.- По принцип е много мила. Сега просто иска да е център на внимание. Ще можеш ли сама да се качиш?
-Ами ако ми направи нещо?
Ана подозираше, че въпросът й е глупав, но не можеше да преодолее страха си- това същество й бе абсолютно непознато. Ако попаднеше между челюстите й ,с едно потръсване на огромната си глава, Феридан щеше да пречупи гръбнака й като суха клечка.
-Спокойно- отговори Левиатан и й се усмихна мило. След това се обърна към женския дракон.- Хайде де, покажи малко възпитание!
"Здравей!" - прокънтя тежък, приличен на ръмжене, глас в главата на момичето.- "Аз съм Феридан, на кратко можеш да ми викаш Фери. Извини ме, че се държа така- сутринта татко ме ядоса и още ми е криво."
-А, няма нищо - каза Ана гласно.
-Ана, можете да разговаряте чрез телепатия. Не е нужно да говориш на глас.- каза Левиатан и се засмя.
"Можеш ли да ми кажеш как да се кача?"
"Ама ти не си ли се качвала преди?"- запита озадачена Фери.
"Не, никога"- засрами се момичето.
"Добре. Слагаш левия крак в пролуката между моя преден и ребрата ми и се надигаш леко нагоре, докато не стигнеш до вдлъбнатината между рамената ми. Ако има нещо, аз ще ти помогна."
След нощта на Фрастра де Утр Ана бе станала два пъти по-бърза от нормалното. Жандрир й каза, че рефлексите й са се изострили повече от тези дори на демон. "Това е, защото си жена, а по принцип женските създания са много по грациозни и бързи в движенията си от мъжките".
След секунди бе на гърба на дракона.
-Готова ли си да видиш бъдещите си владения? - попита Левиатан.
-Мисля, че да.
Двата дракона разтвориха огромните си криле. Лилави песъчинки затануваха във вихрен танц под телата на Аджер и Феридан, докато се издигаха към мрачните висини на Ада.
-В долината на Чин пръстта е лилава - извика ми Левиатан, докато Аждер правеше диви лупинги около мен и Феридан. - Някой казват, че долината е моравия отток на Ада. Според историческите хроники в яда си от отвличането на мама, Бог стоварил юмрука си точно на това място и наранил земята. О, виждаш ли онзи черен замък отсреща- това е Акараир отвисоко. Не е ли красив? На Земята имате ли си замъци?
-Да, но не са толкова...черни- извика Ана в отговор. -А и повечето вече са стари и почти никой не живее в тях.
-Жалко - каза Левиатан.- В Ада има още няколко замъка. Аравон е на Островът на Тишината. Китаб е много надолу,след Планински пръстен. Брахар е отвъд пустинята Арида, не е много приятна гледка. Здрач е най-близо - по-малък е от Акараир но е много по-...светъл, да речем.
-Ето ги Лунните хълмове - подхвана отново младежът, след кратко мълчание.- От тях извира Среброструйка. Водите и са още по-чисти и от тези на Лета. Във Водите на Забравата са измити много грехове, а в Среброструйка има само надежди и красиви спомени от миналото на грешниците. А, ето го и Здрач.
Макар името на крепостта да навяваше мисли за тъма, белите мраморни кули опровергаха очакванията ми. Наистина този замък бе по-малък от Акараир, но бе много по-изящен. Престолния замък на Луцифер-баща бе мрачен и зловещ, целия от черен мрамор, Здрач бе сякаш излязъл от някой средновековен рицарски роман - идеалът за дома на една красива и почтена лейди- бели стени и ров от кристалночиста вода покрай тях,пет високи кули от бял мрамор, цитадела с посребрени куполи, порти от ясен,подсилени с пъпки от платина. Река Среброструйка минаваше досами крепостните стени и ги миеше с чистите си води.
-Езерото в далечината е Равенор. Татко казва, че на неговите брегове е бил заченат Сатан. В езерото се влива река Огнена,след малко ще се приближим. От другата ти страна е Заливът на Прошката- там Дядо е простил на татко за измяната му и го е оставил да властва в Ада като наказание. После е Заливът на Смъртта. Там на една скала Смъртта седи и точи косата си. След това е Заливът на Мечовете. Морското дъно е плитко и осеяно с толкова много и остри като мечове скали, че нито един кораб,та дори и малка лодка, не може да премине. Всичките тези реки се сливат в една Безименна, която после се спуска в морето с Морския водопад.Това е река Кървави води...
Гласът на Левиатан заглъхна. Ана заби поглед в реката - гъсти и червени, водите й се спускаха бавно, за да се влеят в Огнена, а после и в една обща безименна водна грамада със Среброструйка и Чин.
-От-от-откъде извира това... -заекна момичето - Тази... река?
-От Брахар- отвърна Левиатан, а тонът му бе по-мрачен и от беззвездното небе на Ада.- От Града на Ужаса, където се изтезават душите на грешниците. Това е тяхната кръв.
Продължаваха нататък и макар да бяха на гърбовете на дракони, издигнати на стотици метри нагоре в небето, виковете на болка под тях раздра като стоманени нокти слуха им. Агонията, вплетена в писъците на мъчещите се долу човешки души, просто не би могла да бъде описана. Трябва да се чуе, да бъде видяна, почувствана.
-Ана, те си го заслужават- каза Левиатан. Аджер летеше съвсем близо до Феридан.- Бог е решил така.
-Колко жестоко трябва да си съгрешил, че да трябва да изтърпяваш това? -Ана не вярваше на очите си. Не искаше да повярва. -С какво трябва да си обидил Бог, за да... Нима на Земята не е достатъчен Ад? Нима там не търпим достатъчно наказания за грешките си?
-Ана, това там долу са... хора, който просто не могат да се нарекат хора. Тези долу нямат съвест! За тях нищо, в който и да е свят-Земя,Ад,Рай, няма стойност.
-Левиатан, това там е прекалено жестоко!
-А те нима не са били жестоки? Дори и сега те не осъзнават факта, че са грешници. Демони горят месата им, карат ги да ядат от собствената си плът, да пият кръвта си! Но да насилиш дете, да убиеш непознат или майка си, новородено или старец,куче или плъх- за тях си остава все едно. Дори и след хилядолетия. Хората казват, че Дяволът е зъл, а не виждат колко по-жестоки са те самите. Заклеймяват името на баща ми като причина за злото, което самите те причиняват. Не виждат, че татко просто изпълнява задълженията, които му е отредил самия Бог. Ако нямаше Бог, нямаше да има и Дявол. Но Бог е там, в неговия Рай, където всеки ден е заобиколен от своите деца- праведните хора. А татко е тук. Длъжен е да търпи всички обиди нанесени му от хората. Секти избират него за патрон. Че с какво го е заслужил? С това, че е обикнал и е направил грешката да не признае на Бог честно какво изпитва, ами е отвлякъл майка ми? Е, Господ го наказа достатъчно- сега бащиното ми име е символ на Мрака. А какво е мрака? Липсата на светлина, на знание. А Дядо знае, и татко знае, и много от хората на Земята знаят, но не всички.
-Левиатан, съжалявам...
Наистина не знаеше какво повече да каже.
Прицът на Ада беше прав - хората сами си правеха живота Ад. Правеха го Ад и на другите около тях, без да осъзнават ,че някой ден ще трябва да платят скъпа и прескъпа цена за тази си наглост. Не можеше ли просто...?
Нямаше какво.
-Феридан, да се махаме! - каза Ана на глас.
Драконът полетя над казаните с кипящ катран и вряща болка. Аджер летеше плътно зад дъщеря си. Скоро оставиха Брахар назад. Отдолу се ширнаха бели пясъчни дюни и сякаш двата дракона летяха не над пустиня, а над бурно море от втечнени лунни камъни.
-Левиатан...
-Викай ми Лев- прекъсна я Принцът.
-Добре- започна пак.- Моля те, забрави за реакцията ми преди малко. Ти...Прав си.
-Надявам се, че наистина ме разбра- отвърна Лев.- Да продължим с урокът ти. Това отдолу е пустинята Арида.
Свиха на дясно и след миг пред тях се изправи величествена планина. Склоновете и бяха овъглени и черни, а от върховете и се надигаха кълба дим.
-Това е Огнената планина, а там са Планински пръстен и Трите сребърни езера в долината му. Китаб е след тях, но не ми се ходи там, Крепостта е почти разрушена.
Прелетяха над планински пръстен, а после и над Лета.