ХуЛите - До камъка бе спряло времето...

Приличаше на чайките -
криле на птица волна бе разперила.
Вятър вихреше червената и дреха,
от залеза косата бе ожАрена.

Гласът прибоен, долу, на вълните,
припяваше онази нейна песен,
разцъфваха мехурчета в пяната
и слънце с ласки галеше страните й.

До камъка, на платото, бе спряло времето -
дъхът човешки сливаше се със космичния.
Като крило на гларуси листата бяха бели,
а нежен, вятърът нашепваше и думите...

Редеше ги - огЪрлици от пяна и корали.
Значимостта им беше знак във времето.
Незаличими, с перо изсече дири в душата ми
като присъствие - от днес към бъдното.