ХуЛите - Цената на любовта

Имаше едно време едно чудно хубаво, приказно място, наречено Перъдайс. Въпреки името му там не всички бяха щастливи, както вероятно очаквате. Не. Съвсем не. Наричаше се така,
защото там освен нещастни и изгубени души, живееха и много, които гледаха на света през очите на красотата и любовта. Не, че те бяха безметежно щастливи или слепи. Те просто не искаха да обръщат внимание на мизерията на живота - така им се струваше по-лесно да се живее. Наричаха ги ангели (нали живееха в Перъдайс), а останалите наричаха себе си просто хора.

Веднъж се случи така, че в семейството на обикновени хора се роди ангел. Леле какво щастие беше! Гледаха го като писано яйце. Мама бдеше над него като майка-орлица, тате не даваше и косъм да падне от главата му, кака и бате се грижеха за малкото същество като за безценно съкровище. Всички го обожаваха. Угаждаха на всичките му желания. Следяха всяка негова дума и я изпълняваха - тати беше наредил така. Но, о, чудо! Малкото не искаше нищо. Не искаше и да яде и с това страшно ядосваше мама - беше хилаво като клечка и все боледуваше. Къде ли не го водиха, какво ли не го правиха, де, най-после, за радост на всички, ангелчето прояде и "заприлича на човек". ( Заприлича на човек, щото виждаше колко много измъчваше родителите си и те се тормозеха, че не иска да се храни според разбиранията им.)
И ангелчето растеше, а всички му се възхищаваха. То беше невероятно умно - никой не трябваше да се занимава с него, да му виси над главата, за да си учи уроците. Нямаше нужда. То беше способно, правеше го с желание. И винаги имаше отлични бележки в училище. Всички се гордееха с него и го сочеха за пример. Горкото ангелче! Та то не познаваше гордостта. Чувстваше се неловко в тези ситуации. Но и в къщи беше същото - то никога не хленчеше ако някой му вземе играчката, ако прекъснат играта му; не мърмореше и не се оплакваше от храната, не искаше нещо повече или по-различно от тава, което беше сложено на масата. Дали, защото си мислеше, че ако иска ще обиди родителите си, тъй като те нямаха възможност? Не. То просто не искаше нищо повече. Това беше достатъчно. Беше му достатъчно, че има тези хора около себе си, че ги обича и те го обичат, че са заедно, че в дома им цари топлина и уют. Е, според възможното. Но имаше разбирателство.
Ангелчето обичаше чистотата. Това като че ли беше най-важно за него. Никой не го учеше и никой не го караше, но то само откри как да почиства и да подрежда стаята си, как да я поддържа красива и уютна. И майка му беше много доволна от това. Та кой не иска такова дете?! Дали вече бяха забравили, че е ангел? Дали бяха свикнали със скромността му и с това, че никога не се оплакваше? Дали някой помнеше, че то все пак се нуждаеше от грижи и обич?
Като че ли бяха забравили.
Но ангелчето си беше ангелче. То растеше, ставаше красиво младо същество, даряващо на всички своята обич, топлина и загриженост.
И един ден младият ангел се влюби. О, небеса! В друг ангел. Доста по-голям на години от него. Но какъв ангел беше само! Ангелчето се изгуби в топлината на кафявите му очи. Те бяха топли и нежни, усмихнати и искрящи - също като неговите. Усмивката му беше чаровна, по детски свенлива и искрена. А беше огромен ангел. Два пъти по-голям от ангелчето и много, много силен. Той беше страшилище. Хората се бояха от него. Имаше огромна сила и мощ, беше много справедлив и не обичаше фалша и лицемерието - хората трепереха пред гнева му. Но не и младият ангел. Той не познаваше страха. За него силата, която излъчваше по-старият ангел беше като магнит. Опияняваше го. Караше го да се чувства, че лети. Поиска да се срещнат. И то стана. Спонтанно. Съвсем естествено. Непринудено. И старият ангел се влюби. Седеше и не вярваше на очите си, че е срещнал това същество. ( Въпреки, че живееха в Перъдайс, ангелите, грижещи се за хората рядко общуваха помежду си.) Но... Старият ангел не беше вчерашен! Беше врял и кипял. Всикидневно се бореше с фалша и лицемерието сред хората, всекидневно се бореше с ненавистта, която се надигаше у него към тях - алчни, егоистични и подли нещастници - убиваха се един друг само, за да се почувстват по-силни! Старият ангел знаеше добре: дори и в Перъдайс щастието се купуваше с пари. И въпреки,че виждаше пред себе си друг ангел, или може би - защото прекалено дълго беше съществувал измежду хората, старият ангел вярваше, че за да бъде щастлив, той трябва да откупи ангелчето. Мислеше си: " Какво друго би искал един млад ангел от мен?". Но грешеше.
На втората им среща младият ангел остана попарен: другият се държеше с него като с прост, алчен човек. А по-старият просто му обясни: " Не искам да те нараня." Но ангелчето вече плачеше в себе си: " Да ме нараниш?! Та ти не искаш аз теб да нараня!". Плачеше в себе си, неспособно да му отвърне - агресията му беше чужда. Болката в душата му беше прекалено голяма, за да може да понесе ако причини болка на него. Болеше го. Болеше го ужасно. Болеше го от думите на стария ангел: " Скандално млада си ". Изсмя се. Ега ти вица беше това. Млада! Само на години. Нищо повече. Младият ангел беше видял толкова болка и скръб, страдания и мизерия, че наистина нищо човешко не му беше чуждо. Познаваше и физическата болка и не се боеше от нея - тя му беше всекидневен спътник. Познаваше тежестта на отговорността от взетите решения, с които управляваше и своя, и живота на другите. Познаваше болката от самотата. Познаваше и болката от обвинението в лъжа, често му се случваше. То... Затова и започна да лъже - лъжите се приемаха по-добре от истината. Млад ли?! Младият ангел никак не беше млад. Само така им изглеждаше на останалите - поредната лицеприятна лъжа. А точно старият ангел знаеше това - въпреки, че се срещаха за втори път, те се познаваха отдавна и знаеха (най-вече старият за младия) по туй-онуй един за друг. Но по-старият ангел повече се страхуваше за себе си, за това, че ангелчето ще го изгори с младостта си и се отнесе с него просто като с човек - арогантно.
И ангелчето изплака. Не беше се чувствало тъй до сега. Колкото и болка и мъка да беше видяло това беше по-страшно от всичко. Колкото и самотно да се беше чувствало, самотата никога не му беше причинявала такава болка, както сега.
И ангелчето заплака. Заплака в себе си. Заплака за себе си. И поиска да не живее повече. Поиска да умре. За какво му е храна, като тя е живота? За какво му е вода, като те поддържа жив? За какво да живееш ако ще си сам? Ако ще те наказват за това, че обичаш?...

-Не искам да те нараня.
-Няма да можеш.
И двамата излъгаха.

Но младият ангел вярваше! Той все още беше млад и крилете му бяха силни. Усмихна се, намери сили в себе си и се усмихна, защото знаеше, че с лъчите на следващото утро отново ще се почувства силен, отново ще поиска да раздава усмивки, щастие и топлина. Защото беше ангел. Защото го знаеше...