ХуЛите - Вратата

Няколко пъти се блъсна вратата в живота ми,
тя е такава, отпантена, трудно държи,
няколко пъти за мен някой друг се е молил,
имам се още, но мраморът в мен се множи.
Казваш - "спокойно", от всички спокойствия помня
тези, когато стояхте с надежда над мен,
аз се завръщах отникъде, празна, условна,
и ви се радвах - събудено в празник дете.
После редяхте по масата пълни чинии,
чувствах, че вятърът, духнал ме, идва от тях,
вие си мислехте - "тук е и, значи, добре е",
моят часовник усилено мереше прах.
И изкрещях, преобърнах трапезата тежка.
Стана по-светло и синьо, и леко, стоях
с две ръце за дървото над мене, провесило
дълги ръкави, нозете дълбоко в пръстта.
Знаех, че докато движа дървото вековно
или подпирам сърцето на свойта земя,
нищо не ще ми издуха вратата, закотвена,
"просто спокойствие", казваш, сега съм врата.