ХуЛите - Лорена (demo version)

- Наблюдаваме едно прекрасно синьо море, над което се реят чайки. Те летят към хоризонта. Те са щастливи да живеят редом до най-съвършените създания – роботите.
Лорена
(demo version)

Лорена седеше до мен на пейката дълга седемдесет и четири метра обърната към огромното пано изобразяващо някакъв вид залез, който аз никога не бях виждал, и бе по-умислена от всякога. Това ме караше да се чувствам неловко. Необичайно за петък вечер около нас седяха много хора и редовно трябваше да пренастройвам синтезатора си за кислород. Освен това Доносниците в типичните си акуратно сини униформи твърде често сменяха местата си и аз не знаех в кой точно момент един от тях няма да реши да седне помежду ни и да заподозре Ло**** в подстъп към някаква емоция.
От безброй години насам емоциите са забранени. Дори и майка не знае кога е започнало всичко това, може да е още преди да започнат залезите да напускат тази планета и както съм чувал от дядо си, който умря доброволно от Сините капки на Доносниците/сам се заподозря, че изпитва някаква смътна емоция, без да може да я формулира/ най-вероятно е след Великата роботизация. Човекът се е възхищавал на идеалната ефективност на роботите и е пожелал да се уеднакви с тях, освен това необходимо е било то да се случи максимално бързо заради изконсумираните суровини за роботите. Свръх нужно е било човешката дейност да се промени радикално, за да можем да задържим машините. Дядо казва, че машините са ни победили и беше много доволен от това, нищо че не е бил съвременник на тези събития, помня че някакъв доносник от голям ранг го поздрави за думите му преди смъртта и му даде от най-хубавите сини капки/ един от начините считан за твърде достойна смърт когато си в третата/ от четири/ класи/ и после всички в залата мълком, с изкомандувани усмивки запляскахме и дядо стана на крака и изля по една капка в устата си, в дясната си ноздра и една в окото си. Майка беше с една ослепителна усмивка и дори Доносника, който му поднесе капките я погледна свирепо. Тази сцена е най-ранният ми спомен, може би първата ми изкомандувана усмивка. Дядо умря по достоен начин, сега неговото лице е запечатано върху изтривалката...
Винаги съм знаел, че емоциите и чувствата са предвестник на смъртта. Дядо умря по достоен начин и винаги щом се прибера навеждам глава към лика му.
Страхувам се, че Ло/нямам право да изричам цялото й име, защото ако нямам намерение да имам деца от нея, може да се сметне, че проявявам емоция/ премълчава нещо от мен. Стъклените й очи, ме отбягват. Косата й е изпръхнала и кожата на дланите й е съвсем леко по-бледа от обичайното. Мама не желае да сядам на голямата пейка близо до нея, защото някога сме били близнаци/ чух ги да говорят с татко затова през нощта, без те да знаят, че съм излязъл от сферата, за да пия вода/ и това обстоятелство само по себе си било толкова опасно, че като нищо могат да ни умъртвят по някой позорен начин и дори в минутите на смъртта ни няма да има и един доносник в синя униформа. Което автоматически ще рече, че няма да имаме право на гробно място и родителите ни ще бъдат опозорени завинаги и всяко следващо тяхно дете ще бъде умъртвявано още с раждането си по същия начин. Машината за репресия е така реализирана, че благодарение на самозащитата ни от емоции смъртта идва без никакви внушения и страхове, че мнозина от нас умират с лекота като пред сън.
Близнаците винаги са били нежелани, тъй като се предполага, че имат някакви елементи на телепатия и единомислие, което, казват, е само крачка към сходни емоции. Допреди петдесет години еднородните са били отделяни от раждането им и единият от тях е подаряван на някое случайно бездетно семейство. По-късно се реши, че това пренасяне и отделяне само затормозява машините, които трябва да щадим и вече ги избиват. Ло не знае, че сме близнаци с нея и за нищо на света не бих й го казал, нито дори намекнал.
Сега смениха пейзажа – минаха трима работници и скъсаха предното платно и остатъците от него запалиха в задното помещение. Картините всичко на всичко са осем, но всяка следваща ни я съобщават като абсолютно нова и никой от нас не бива да противоречи. Противопоставянето може да се презумира като външно проявление на някаква емоция. Гледаме синьо море, което по цялото си протежение е идеално гладко и никъде не мени цвета си. Бих казал дори, че не е море а само пано, на което личат два цвята. Две ивици – една светлосиня стои в горната му част и долната – тъмносиня. По мегафоните обаче не спират да съобщават:
- Наблюдаваме едно прекрасно синьо море, над което се реят чайки. Те летят към хоризонта. Те са щастливи да живеят редом до най-съвършените създания – роботите.
Мегафоните не спират да гърмят. В някой дни зениците ми пресъхват от взиране да търся къде са нарисувани тези чайки. Но такива разбира се няма. Мама казва, че когато навърша седемнайсет години и започнат да ми дават от пурпурно червените хапчета ще мога да ги видя. Засега единствено със зелените каквито се полагат на деца това няма как да стане. Да мога да видя чайките, казваше тя, е едно от чудесата на нашето време, защото чайките както и повечето от животинските видове отдавна са измрели. Не съм много сигурен, но мисля, че това идеално равнодушие, на което се възхищавам у мама и татко се дължи именно на пурпурните хапчета. Тях забелязвам да показват някакъв зачатък на емоция само когато имам рожден ден или когато на някого е отредено да си отиде със сини капки. През останалото време те са студени и безизрани, нито щастливи или нещастни и всячески търсят начини за рационализиране на дейността си, така че нашето семейство да допринесе за напредъка на машините. Хората трябва денонощно да мислят за машините, защото човекът е безпомощен без тях. Ще умре в безкрайна мъка и болка без машините. Той е част от тях, негов несъвършен придатък и трябва да му служи. Понякога татко става нощем и седейки на леглото наум пресмята някакви рационализации, а мама всяка сутрин става, тъй че да има половин час на тишина, за да мисли за същото както татко. Вечер всички заедно пием хапчетата си и ходим някъде да гледаме паната.
Един огромен мегафон се откри високо в стената:
- Видяхме едни от най-красивите шестотин трийсет и осем пана снимани от нашите най-близки приятели - машините. Те ги заснеха за нас. – ако това беше вярно то значи да сме седяли на пейката около четири денонощия. А то е невъзможно. Без хапчетата ще умрем. Ние не можем без машините, които ни ги дават.
Ставаме и студено ръкопляскаме. Благодарим на машините и тръгваме да си вървим. Днес Ло никак не ми хареса. Нямаше как да я заговоря, въпреки, че през цялото време седеше до мен. Имаше много Доносници, а и тя не ме погледна. С нея имаме система от тайни знаци с очите. Можем да говорим предълго без даже да издадем и звук.
Вече е полунощ. Изпихме с ледено изкряща усмивка хапчетата си и минавахме по реда си през Преследвача. Преследвача беше машина, в която поставяш главата си, подобна е на стъклена сфера. Тя автоматично наглася върху слепоочитя ти тънки вендузи на слепоочията си и те проверява за годност. Т.е. дали нейде из мозъка си нямаш емоционална дейност или прекалено силни спомени. Ако Преследвача открие нещо ти впръсква някакъв химичен коктейл през слепоочията, нервните ти ганглии биват приспани и след това мозъка ти се промива с усъвършенствана глюкоза и се събуждаш без опасни мисли в главата. На татко често му се случва затова става почти всяка нощ се буди от мисли как да се поправи. Често когато не съм сигурен в собствените си сили подменям собствената си глава с тази на кучето или на някой от роботите в кухнята. Преследвача не може да ги различи и на няколко пъти впръскваха от глюкозата в главата му. Мисля, че майка подозира подмяната, но няма за нищо на света да се питаме един друг за това.
Машините ни научиха да сме предпазливи. Да ги обичаме и да сме предпазливи.
Заспивам – както винаги си представям едно от осемте пана, след което продължавам да го сънувам застинало като снимка. Сънищата лишени от действие са ужасно изморителни.
С Ло нещо се случва. Дано тези седмици имам случай да се заговорим на огромната пейка и тя да ми сподели с очи. Ако не успея ще я приспат веднъж възпитателно и ако и след това не се е поправила ще я убият.
Нощите стават тъмни изведнъж, защото пускат черните прожектори по цялата земя. Залезите напуснаха земята, откакто създадохме огромните роботи, които да помагат на планетата да се върти, така че никъде, никога да не се смрачава. Нощем пускат прожекторите над колониите, за да можем да починем за пет часа и на следващия ден да работим върху някой нов модел робот. Слънцето е нужно да свети навсякъде безспирно заради слънчевите батерии. Изпитвам благодарност към създателя на черните прожектори; да създаваш антисветлина е нещо постижимо единствено от роботите.
Какво ли бихме правили без роботите? / “Ще бъдем щастливи” бе изкрещял лудият когото убиха миналата година. Най-близкият до него робот веднага го промуши с отровен шип. От тялото му изтече една локва пурпурна течност. Не изпитах нищо и въпреки това не знаех дали това бе кръвта му или втечнените хапчета. Той наистина бе луд. БЕЗ МАШИНИТЕ НИКОГА НЕ МОЖЕМ ДА БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ!! Утре пак трябва да заместя кучето на Преследвача.

5:00 – огромните мегафони във всеки жилищен комплекс отново ни будят с звук подобен на параходно издишване. Няколко стъпки над хоризонта е изгряло лилавото слънце. Съществуват хипотези, че някога е било жълто, но само покачвало температурата си и така цветът му преминавал през червено към лилаво. По-късно може би ще стане синьо и накрая ще избухне. В кухнята роботът вече е приготвил закуската ми, пожелава ми хубав ден и след двайсет секунден душ излизам. Родителите ми са станали по-рано. Ежедневно не можем да се виждаме за повече от трийсет минути, близостта е опасна за емоциите и роботите разместиха режимите ни. Но НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НИ ОТНЕМЕ ДЕНЯТ, В КОЙТО ПРАЗНУВАМЕ ПОБЕДАТА НА РОБОТИТЕ. Единственият напълно почивен ден в колониите.
По пътя към завода, в който работим четириресет и две хиляди и осемстотин работници, всичките връстници момчета, мисля за Лорена. С нея нещо се случва. Стъклените й очи изглеждат повече от тъжни, там се чете малко езеро, в което красиво куче се дави, но то е толкова уплашено, че се страхува да излае за помощ, за да не го застрелят от брега, преди да се е удавило. Трябва да бъда предпазлив.
От вчера не ми се яде, но трябва да се насиля, за да не породя съмнения.
Лорена, какво се случва с теб..погледни ме, чуваш ли?
Днес правихме роботи нов модел пригодени за бърза евтаназия. Работата е еднотипна и съвсем спокойно мога да следя наставленията на мегафона, който ни учи. Необходимо е само да следиш с очи конвейрната лента, а със слуха да поемаш знанията. Семейството ми не може да плаща за скъпо образование, от където да стана по-способен механик, затова подобно на деведесет и пет процента от връстниците си работя паралелно с образованието. Ако не бъда убит след няколко години ще завърша степента си и ще мога до живот да работя на същото място. Няма да променя работното си място и с милиметър.
Ако попадна в опасност от емоция, Преследвача ще ме усети и ще замени глюкозата с отрова. Знам го – нали участвам в направата им.
Машините толкова много ни улесняват в смъртта, никой не я приема като страх или болка. Тя е рутина. Преследвач, сфера, отрова – не боли, не оставя спомени, няма погребални ритуали, ти биваш изличаван от спомените на близките си за няколко минути – родителите ти застават в Преследвача и спомените им за теб се заличават.
Двайсет часа вечерта мегафоните съобщават края на работния ден, отправям ледена усмивка към колегите си по съседство на работното място и с металната кутия за храна се прибирам. Винаги се прибираме сами – така е по-безопасно за емоциите. Приятелството не е официално забранено, но според Доносниците то е криминогенен фактор, затова се приучихме да страним един от друг. Като съвсем мъничък имах приятел, с който понякога си говорех. Вече не помня дали е било хубаво. Отдавна не съм го виждал – най-вероятно е умъртвен.
Ло, погледни ме тази вечер. Роботът ме поздравя, затова че съм полезен на колонията и бързо ми приготвя вечеря. Ще почина за кратко и ще отида на голямата пейка.
Майка се прибра шумно, зениците й бяха разширени. С възможно най-малко думи я запитах дали нещо се е случило. Тя ми отвърна, че са приспали татко и няма да го виждаме неизветно време.
Моите зеници също се разшириха. Храних се насила и излязох.
Вече бях пропуснал първите две платна. До мен веднага се залепи Доносник. Ло седеше през дванайсет души от мен сглава побита в земята. Сигурно съм престъпник, но се страхувам за нея. Тя, изглежда, е обречена. И от двете и страни стоят по един доносник.
Ситуацията е нетърпима напускам мястото си и се прибирам, когато минавам покрай нея и правя от тайните ни знаци и тя се сеща да вдигне глава от земята.
Пия от хапчетата си и замествам главата на кучето наместо моята на сферата на Преследвача. След няколко минути тя клюмва, кучето ми е умъртвено. То също е престъпник, имало е емоция, утре задължително трябва да намеря друго куче, за да не увисне и моята глава по подобен начин.
Татко е приспан. Няма да издържи.
Лорена увяхва.
Задължително трябва да намеря куче с едра и тъпа глава и да кажа на майка номера със заместването...

Днес развалихме всички роботи за евтаназия, които вчера правихме. Част от тях са изпробвани върху неколцина приспани и последните не са умряли толкова бързо.
Трябва да оправим дефекта и да ги тестваме върху други приспани.

Тази вечер Ло, по чист късмет, успя да седне без Доносници близо до мен. След час взиране в паната тя се престраши да ме погледне. Успя да ми съобщи, че баща й е бил приспан преди няколко дни и тя се страхува за него. Укорих я с личен пример на сила – предадох й, че и моят също е приспан. Някои от тях няма да се събудят – тестваме нови роботи за евтаназия и докато не отстраним причината за дефекта всяка нощ ще умъртвяваме по неколцина.
Тя видимо не се успокои и извърна глава към паната:
- Наблюдаваме едно прекрасно синьо море, над което се реят чайки. Те летят към хоризонта. Те се щастливи да живеят редом до най-съвършените създания – роботите.
Очите й постепенно се разшириха до размерите, каквито майчините имаха преди да ми съобщи за татко.
От двете ни страни застанаха Доносници. Станах и тръгнах да търся куче...