ХуЛите - Зелени думи

Уши, очи, нос, гърло, един зъб-кътник, някои му викат молар. Ще напиша думите на листове. Купих си един огромен тефтер с черни твърди корици. И всеки ден ще записвам там по една дума. По дума на страница. Започвам от днес.

- Днес е коя дата?

Пълно мълчание.

- Единайсти ли каза? По-високо говори, че не те чувам.

Много интересно, ако бях казала със същия тон - Имам си любовник... Със сигурност щеше да ме чуеш.

- Питаш ли ме нещо?

Този път ме чу. Може и да е по телепатия. Намираш ли, че съм се променила?

- Казах, че сме седми!

Добре де, престани да викаш. Ужасявам се.

Седми, трябват ми точно 21 листа и 21 думи. Първите седем дни ги пропускаме. Сега сме октомври. Ох, не - ноември сме. Това е най-ужасният месец. Мразя всички зимни месеци. Но обичам мекия и пухкав сняг. Да се сипе бавно и на огромни снежинки. Интересно защо някои хора наричат снежинките парцали. Никакви парцали не са. Снежинките просто покриват мръсотията.

Дали да не попитам още нещо?

- Случайно да си чул кога се очакват първите снеговалежи?

Мълчание.

- Ей, не ме ли чуваш?

- Питаш ли нещо?

- Да, хайде да се обзаложим, че утре ще вали сняг.

- Ох, моля те, това са глупости.

- Не са. Готова съм да се обзаложа на цяла бутилка златно уиски, че утре ще вали.

- Едва ли, но щом си решила да изгубиш.

- Ако завали ти ще ме почерпиш, нали?

- Какво ти става днес?

- Нищо. Просто си съчинявам истории.

- Това е досадно. Нали съм ти казвал, че си странна.

- Да и те моля да престанеш да го повтаряш, тъй като е вече банално.

Май трябва да спра да говоря с него. Ще си приказвам само на ум. Ще му задавам въпроси на ум и той ще ми отговаря. Това вероятно означава, че трябва да разделя мозъка си на две части. Лявото полукълбо ще е мъжът, тоест той, а дясното ще съм аз - тя. Това е доста тъпо. Не, ще разделя мислите си на добри и лоши. Ако ме споходи лоша мисъл, ще обвиня него. Ще го питам. Не, нали така се разбрахме, никакви въпроси. Просто трябва да се съсредоточа, за да измисля тези думи. Точно 21 думи.

21, 21, 21. Колкото и да го повтарям числото няма да стане магично. Има други магични числа. 3,14. Това е дроб. Не черен, не и пилешки. Обичам свински дроб, пържен. Обожавам дроб. Той не е магичен. Само помпа кръв. Не я помпа. Чисти я. Свива се и се разширява. Бавно или бързо. Понякога бавно като стар часовник, миг преди да спре. Тик-так, тик-так, тик-так. И накрая се чува едно тихо так. Такт е това. Измислих ли думите.

Всъщност Бог е тъпо копеле. Много! Никакви думи като хората не е създал. Всъщност той е създал само двама души и някаква си шибана вселена. И сега какво? Трябват ми само някакви тъпи 21 думи и не мога да ги намеря. Кофти тръпка. Ставам цинична.

- Искаш ли да играем на думи?

Мълчание.

- Ти да не си глух?

- Каза ли нещо?

- Казах, че те обичам безумно от мига, в който те видях за първи път през онова лято.

- Не беше ли по-студено тогава?

Господи, какъв пън. Защо? Защо сме толкова различни. Първата дума ще е тази - пън. Втората ще е ствол. Третата клон. Четвъртата листо. Петата зелено. И така до пролетта. Думите са заклинание. Ако му кажа - Мразя те. Ако му се разкрещя - той ще разбере. Не, ще чуе. Чува само това, което иска да чуе. Аз си мисля само невъзможни неща.

- Искаш ли да имаме дете?

- Какво?

- Питам те дали искаш да си имаме бебе?

- Абе, ти да не си пила някакво хапче?

- Не съм. Просто искам да говорим.

- За какво?

- Отговори ми с Да или Не. Искам да чуя ясно отговора ти.

- Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

Той е глупак. Сега ще млъкна. Ако не ми трябваха тия скапани думи можеше да е много по-различно. Но не е. Фатално закъснявам. Знам, че трябва да ги напиша. Нещо става във вселената. Сигурна съм, че каквото и да става, тя има нужда от точно тези 21 думи. С букви в тях. Срички. Някакви звуци. Написвам тези думи и съм спокойна. Не искам обаче нито една от думите да е насилие. Нито една. Не искам да има кръв. Не искам слуз. Не искам и нищо съзидателно. Бог владее една единствена дума. Добро! А аз тази дума хич не я харесвам. Като видял, че Адам мяза на нещо я изрекъл. Всъщност Бог е тъпо парче. Така казваше и той едно време. Тази е тъпо парче. А кой не е, по твоята логика? Питам. Не ми казва в отговор - Ти си. Нали? Просто светът е пълен с тъпаци и се ръководи от тъпак. От едно гадно същество или дух, което си прави формички от кал и после духа срещу тях и ги мачка абсолютно съзнателно. Да, така е, сигурна съм.

А аз искам най-баналното нещо. Едни думи. Господи, моля те, ако те има. Дай ми тези думи. Не, в никакъв случай молитви.

- Имаш ли си молитва?

- Какво дали си имам?

- Молитва, най-обикновена. Обръщаш се към Създателя и му казваш - Виж, кво пич, искам от тебе това и това и то веднага.

- Ох, не мога да чуя новините от твоите въпроси...

- Искаш ли да ти кажа новините. Аз ги знам всичките. Дори знам какво ще стане утре.

- Стига бе, никой не знае какво ще стане утре.

- Ще застрелят мъж в Америка. Аз знам. 50-годишен. И ще изнасилят едно дете. Така пише в учебниците. Всеки ден се случва едно и също. И ние с теб сме живели преди стотици хиляди години в точно тази къща и сме имали същия прозорец, и след това сме умрели. И сега отново сме тук.

- Застреляли са премиера на Франция!

Лъже. Просто иска да отида при него. Да избутам количката в неговата стая. Знае, че ще се справя и сама. Преди години седеше тук, до мен, часове наред и ме разхождаше из цялата къща. Буташе количката и не се отделяше от мен. Гледаше в същата посока, в която и аз. Вече не го прави. Може би е отчаян. Аз също. Но животът в количка може да е и по- тежък. Така си имам още една двойка крайници - колела.

- Знаеш ли, наистина ти обещавам повече да не говоря никакви такива неща.

- Какви неща?

- Повече няма да те тормозя с глупости. Обещавам ти най-тържествено.

- Добре, не се притеснявай.

Имам само още една нощ, за да измисля думите. Ако не го направя днес, думите ще бъдат вече 20. Което е по-лесно. Или пък по-трудно. По-трудно е да се измислят важните думи. Ако има такива. Но аз се чувствам длъжник към вселената. Зная, че когато напиша първата дума, тя ще се отпечата някъде там, в безкрая. И в другия й край едно зелено човече с дебело шкембе ще отвори огромния си телескоп и ще ги прочете. Това е единственото нещо, което мога да направя за него. Само не зная дали ще успея. Трябва да побързам. Седми ноември е утре. Утре е седми ноември...

- Вярваш ли в зелени човечета?

- Аз ли?

- Да, нали теб питам.

- Да, допускам, че ги има.

- Значи вярваш?

- Да, вярвам.

Ха! Открих първата дума. Утре на листа 7-ми ноември ще напиша думата Вярвам. С червен молив. И ще има да се чуди зеленото човече какво е това.

Хехе. Ми, да ще му дам време колкото за още една цяла вселена. За размисъл. Зелените човечета говорят със зелени думи. Живеят в зелени къщи. Сакатите жени питат мъжете си пълни глупости и пишат книги с един единствен читател - господин Зелен. Дали е възможно да се влюбя в зелено човече? Възможно е. Както е възможно да падам от прозорци. И да оцелявам след това, при това с придобивка. Количка за инвалиди. Да напиша ли думата инвалид? Не, защо да разстроивам бъдещата си голяма зелена любов.

Събуждам се със зелен корем. Подут. Бременна съм. С думи. С думи. С думи. Точно 21...

На 7-ми ноември ще напиша най-хубавите думи. Дали не започвам да говоря глупости? Защо лунните месеци имат 28 дни? Дали да не го попитам. Той сигурно ще ми каже, че това е свързано с приливите и отливите. Това го знам. Няма да го питам. Обичам тази Луна. Обичам я. И си представям малките зелени човечета взрени в стъпката на Армстронг. Неразбирайки и с очила на малките си зелени лица. Колкото и да искам не мога да си представя едно малко зелено човече голо. И малката му зелена пишка не мога да си представя, защото ме напушва смях...

Може би след години в далечното бъдеще, когато ще имам освен крака и колела и един чифт крила, единствената важна дума ще е зелено човече. Как не искам да има такова бъдеще. Ами ако пратя писмо на това зелено човече?

Един плик с бомба. И нарека себе си Бомбър Две. Госпожа Блумбърг, бомбинг, госпожа Скелет, госпожа Смърт за зелените човечета...

- Кога ще падне атомна бомба?

Мълчание.

- Чуваш ли ме?

Мълчание.

Втората дума ще бъде мълчание... Имам думи до осми включително. Мога да си отдъхна. Ще напиша в големия тефтер с черни корици две думи - вярвам и мълчание.

И сега ще полетя с тези колелца. Фъррр. Може би трябваше да се самоубия още тогава... Но имам време. На девети ноември в дебелия тефтер и отново с червен молив ще напиша - самоубийство.

- Там ли си?

....