ХуЛите - Те съществуваха, но не бяха точно те

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
Чувствах се, като в някоя от историите на Айра Левин. По - точно, като в Степфордските съпруги.Някой беше измислил цял свят и не само го беше измислил, но и го бе създал в реални образи. Усъмних се още тогава, когато Психолога, който дойде да се срещне с мен ме попита прилича ли си със снимката. Снимката ми бе пратил в мига в който се запозна с мен. "О, да казах, но сега си по хубав". Казах му това което искаше да чуе. До този момент не бях виждала читав психолог, а този ми се видя твърде адекватен, което ме наведе на съмнения до там, че да се обадя на следващите с които се бе срещал. Помолих да ми го опишат и естествено съмненията ми се потвърдиха. "Спортен тип"- каза Дамата, която питах. Този, с който се срещнах беше всичко друго, но не и спортен тип. Вярвам на интуицията си. Поздравих се мислено за прозрението.
После се появиха и другите. Всичките реални. Реални, като глас и като материя. Някой ми ги изпращаше. Някой, който знаеше за мен повече от самата мен. Някой или Някакво общество, което се интересуваше от мен. "Защо" - питах се тогава? Кому е нужно това. Едва ли имаше връзка с поканата за виртуална игра, която получих от някакъв неизвестен. Но едва сега се сещам, че тогава просто не му отговорих. Тогава те започнаха да стават реални. Те съществуваха, но не бяха точно те. Те бяха :
Семейството.
Ученика.
Студентката.
Жените. Най вече жените.
За втори път се потвърдиха съмненията ми, лятото. Колегата, който ме докара до нас ми разказа за странния разговор, след като съм си тръгнала - някой, който дошъл до колата му и питал "ти тази от къде я познаваш". Странно нали? Странно, но не и случайно. От скоро живея в този квартал за да се интересуват от мен. Няма как да ме познават, за да се интересуват.
Монолог на Избраната.
Себеподобни сме. Не знаеше ли? Няма да допусна да ме моделираш. Когато един ден станем вселени, ще преливаме в цветове, един в друг, друг в един. Сега няма да допусна да бъда управлявана. Можеш да вървиш до мен, но няма да разреша да ме обсебиш. Когато бях малка и татко ми четеше приказки, помня как завършваха някои от тях. Толкова съм се чудила, когато чуех това "..и тя умряла от мъка". Нима от мъка може да се умре, удивлявах се тогава. Сега знам. Може да се умре от мъка. Не ми причинявай болка. Не искай живота ми. Да те обичат много хора е почти толкова страшно, колкото да не те обича никой. Обичай ме, но не искай живота ми и аз ще ти се отблагодаря така, както никоя до сега не го е правила. Не ме превръщай в Степфордската съпруга. Няма да е същото. Повярвай ми, докато не е късно. Сега съм жива. Все още съм. Ще е тъжно, ако някой ден ти зацикли Батерията на Дистанционното и главата ми клюмне. Тогава дори и да захвърлиш Играчката, ще ти остане неприятния метален привкус в устата. Металният привкус се помни цял живот. Не прави робот от мен.