Маратиански хроники ХV - Разказ от Дома на Словото

Автор: glishev
Дата: 27.10.2006 @ 16:00:00
Раздел: Фантастика


През последните години от царуването на Манадан старшите учители в Дома на Пророка понякога разказваха странни и невероятни неща един за друг пред нас, учениците. Това не повлия много нито на авторитета им като водачи към просветлението, нито на дисциплината в Дома, но все пак беше във висша степен достойно за удивление.
Ако разказаните истории са били в голямата си част неверни, защо тогава нашите почитани наставници са се очерняли един друг? Ако пък ли са били истина, как е станало възможно мъже с подобни деяния зад гърба си да бъдат приети на духовна служба и при това да се издигнат в нея? Сега, когато пиша тези редове, вече съм почти на възрастта, на която бяха достойните Анвалорик и Верданвал тогава и в ума ми идва обяснение, което в онези мои години на неопитност не можеше да ме осени дори по време на молитва. За двамата се знаеше, че дълго са служили в съседни планински села в Анстигония, преди да се върнат в столицата и да получат местата си на учители. В тамошните диви области се е зародило и тяхното силно приятелство. В това няма нищо неестествено: били са млади и далеч по-учени от цялото си обкръжение - в реда на нещата е било да се сдружат. Но дали освен мъдростта и вярата не са си споделяли и някои малки тайни, които младостта им е позволявала да си прощават лесно? Ясно си спомням, че нито единият, нито другият говореше за извършеното от своя съслужител с възмущение, а по-скоро с нещо като весело съчувствие, както когато става дума за лудориите на малко дете. Тук за минута спирам писането.
Сега продължавам, а ако някой от братята се запита защо съм спрял, ще призная: помолих се на блажения Пророк и на Вечния, скрит зад заветите му, да не съдят строго нашите някогашни учители. Неща, които могат да изглеждат непростими в голяма обител, където всеки знае стъпките на всекиго, сякаш не са толкова страшни в пустите места; там само небесният свод вижда делата човешки. Дори ще кажа: добре е, че двамата са признавали един пред друг какво са вършили, па макар и донякъде шеговито. Тук свършват моите безискусни размисли и започва повестта ми за една такава случка по разказ на достойния Анвалорик за почитаемия Верданвал, доколкото бедният ми ум си спомня думите, чути толкова отдавна.

По времето на прославения император Ерхад Трети Словото на Истината за първи път започнало да прониква в западните страни. Служителите пътували през проходите към големите градове на Стигия и Демарат, а по пътя си проповядвали в планинските села и обикновено се радвали на вниманието на местните жители. Известно е, че обитателите на горските области особено обичали да слушат за подвизите на Пророка и как той с изключителната си доблест и с верните си другари прогонил безбожните народи обратно отвъд морето. Сетне станало така, че Григора, синът на Ерхад, получил Анстигония като лично владение от стигийския крал и тогава просветените вече не просто пътували през онези земи, а започнали да строят храмове и да обръщат народа в истинската вяра. Ала, както често става в този наш най-несъвършен от всички светове, планинците посрещали учителите с уважение и им давали всичко необходимо за прехрана, но не се вслушвали в думите им. По високи върхове и скрити поляни продължавали да се издигат грамади на лъжливите богове. Стари жени разказвали небивалици на децата в колибите, а селяните винаги карали ковача да удря безмислено и силно с чук по наковалнята си, когато някоя жена раждала. А щом служителят идвал да порицае суеверието, простите хорица най-често го затваряли в някоя плевня, докато свършат нечистото си дело, а след това го освобождавали и гузно му подарявали по нещо.
Мнозина не знаели първите думи на Закона, а някои нито падали на колене пред знамето на Пророка, нито целували пояса на просветения в селото си. Имало дори такива, които не можели да кажат името на благословения Анвал и по нищо не се различавали от дивите си прадеди нито в ежедневието, нито във вярата, доколкото изобщо имали някаква вяра. Служителите обикновено трябвало сами да се грижат за украсата и поддържането на малките си храмове, защото от планинците рядко можели да очакват дарения или помощ. Понякога се налагало светителят да живее в самия храм или дори да държи там добитък, защото местните като правило нямали нищо против духовниците, но очаквали от тях да работят за прехраната си като всички останали. Разказвам всичко това, за да проумеете вие, които ще четете думите ми, в каква страна са попаднали моите достойни учители и колко трудно е понякога да се следва пътят на Истината. Днес, когато повечето народи и владетели следват вярата и почитат владетеля ни, е трудно да си представим през какво са минали първите проповедници. Затова заклевам ви, ученици, ако попаднете на вярната ми повест, не я оставяйте недочетена, а я проследете докрай и сетне размишлявайте над чудесата, които стават заради Скрития и Пророка, и ги прославяйте.
Прочее, имало и места, където хората вярвали твърдо, че служителите са способни да вършат чудеса с името на Пророка и затова по-често от обичайното се вслушвали ако не в проповедите, то поне в заповедите. Най-често това били местата, където се е подвизавал и основал храм някой велик учител, чиято мъдрост е била от помощ на планинците и споменът за него се е запазил у багодарните жители на околната област. В такава долина били пратени и тогава младите Анвалорик и Верданвал, току-що напуснали Големия Дом в Новата столица. Оставали още няколко години до възкачването на отдавна покойния император Манадан, когото и аз помня, но вече в последните му дни, когато беше безкрайно могъщ и безкрайно сприхав, а гражданите на столицата се подиграваха с постоянните му капризи и склонност да прогонва съветниците си в изгнание всеки път, щом си счупеше зъб… Но да не се отклонявам повече, а най-сетне да пристъпя към същината на разказа.
И тъй, Верданвал бързо си дал сметка, че се намира не в село на неверници, а тъкмо обратното. Затова съвестно си изпълнявал задълженията и се радвал, че е сред такива хрисими и разбрани хора, които съвсем не оправдавали дивата слава на планинския народ. Всичко това продължило до деня, когато пред дома му донесли един мъж с разцепена глава, който явно умирал. Изуменият служител попитал какво се е случило с човека и му било отговорено, че бил заловен от свой съсед да бере някакъв зеленчук в двора му. След което ощетеният стопанин, без да се забави и за миг, ударил нарушителя със секира по главата, а сега го водел пред просветения, за да го излекува той, ако може.
Като не смеел да си признае, че не е способен на такова нещо, нито пък да порицае убиеца за ужасното му престъпление, Верданвал се видял принуден да измисли как едновременно да запази уважението на явно опасните планинци и все пак да изпълни дълга си. Затова налял между устните на вече обзетия от гърчове страдалец маково мляко, с което облекчил последните му мигове. След това събрал селяните в храма. Там говорил дълго и казал, че несъмнено загиналият е бил виновен и съвсем заслужено е получил удара. На това хората започнали одобрително да размахват юмруци и да го поздравяват шумно, а бедният ми учител за малко щял да си загуби ума като разбрал при какви свирепи зверове е попаднал. Както обаче се оказало по-сетне, суровостта им се оказала само в обичаите, не в умовете и се проявявала рядко, а я уравновесявало огромно простодушие. Накрая Верданвал се осмелил да добави, че убиецът все пак трябва да се очисти от кръвта като изпълни поръчение на своя наставник във вярата. Човекът се заклел да го стори и тогава служителят му заповядал да замине за голямата обител на просветени в далечния град Нения и да не се връща без картима. Онзи бил неук и нямало как да знае, че картима се нарича състоянието на пълна незлобливост и неотмъстителност, възхвалявано от брата на Пророка. Освен това бил млад също като Верданвал и нямал семейство, пък и клетвата му била чута от всички селяни, тъй че след два дни напуснал родния дом. Както можете да се досетите, повече не се върнал. В онези времена пътищата вече били сигурни, тъй че ако не е влязъл в свада с още по-диви планинци в някое друго село, навярно е стигнал Нения… и е останал там да изучава с големи усилия пътя на божествената картима.
Междувременно селяните възхвалявали мъдростта на своя служител. Оказало се, че напусналият ги мъж бил доста буен и не особено способен да разсъждава ясно, та никой в долината не съжалявал особено за отсъствието му. Колкото до загиналия, той пък още от по-рано бил известен като крадец. Хората започнали по-често да идват в храма за проповедите на Верданвал. Както и преди, карали го да прескача по-дългите части от Закона и Заветите, но обичали да им разказва за живота на Пророка и неговите наследници, за чудесата и подвизите на стародавни учители и служители на Словото.
Така минало известно време и злощастната случка с убийството била позабравена. Верданвал все по-успешно проповядвал сутрин, преди хората да се разотидат по работите си. И докато говорел, понякога забелязвал, че една от селските девойки го слуша с особено внимание и вълнение. Да ме прости благословеният, но нали бил млад, учителят ми съвсем започнал да прескача Поученията за сметка на подвизите на наследниците на Пророка. Особено много се спирал на живота на просветения Еданвалин и подробно разказвал колко красив и млад бил той, колко гъста била косата му, как блестели очите му и други неща, чието място надали било в храма. А онова момиче все по-радостно слушало думите на служителя.
Веднъж, като бил вече напълно сигурен в простодушието на селяните, Верданвал им заразказвал как Еданвалин чрез свещено безмълвие измолил небесната благословия за племето на маратианите-ефтари. Говорил дълго и красноречиво и накрая попитал хората дали искат такава благословия и за себе си. А те, омаяни от убедителните му думи, веднага отвърнали, че нищо не желаят повече от благословията. "Щом е тъй," рекъл учителят, "всички си затворете очите, защото при безмълвната молитва се появява светлина, непоносима за погледа на друг освен на вече осенения от нея и ако я видите, ще ослепеете." След това заповядал на всички да се хвърлят по очи, да мълчат и да запушат ушите си с ръце, докато той не им позволи да се изправят. Изпълнените със суеверие и жадни по-скоро за обреди отколкото за просветление планинци веднага изпълнили нареждането. Тогава моят учител (дано Скритият и Пророкът се смилят над духа му) отишъл при девойката, вдигнал я от земята и й пошепнал да не отваря очи и да не говори, докато той не й нареди. После тихо я извел за ръка от храма.
Върнали се след известно време и Верданвал само с жест й показал да застане пак като останалите. Сетне високо извикал на всички да станат. Разказал им, че в безмълвие е измолил благословия за всеки от тях поотделно и всички заедно и им позволил да се разотидат.

Достойният Анвалорик така и не ни разкри дали е имало и други такива случаи на безмълвна молитва, което навремето ми изглеждаше както възмутително, така и вън от всяко съмнение. Сега си давам сметка, че и да е вярна, тази случка не може да се е повтаряла често, така че или моят учител рядко е оставал насаме със своята дива жена от планините, или е измислял и други начини да си осигурява усамотение, защото в противен случай вероятно сам би получил удар със секира от разгневен баща, брат или жених.
Нещо, което винаги ме е учудвало в тази история е, че никой от селяните не се е оплакал, че работите му не вървят кой знае колко по-добре след онази благословия. Никой не може да каже какво става в човешкото сърце, когато вярата намери място в него. Дали онези хорица не са се смятали наистина за благословени и не са си доказвали това всеки ден със силата на въображението? Или може би въпреки извършеното от Верданвал деяние Скритият все пак е благословил онези диви селяци, така че по-леко да понасят собственото си невежество и своеволията на младия си наставник. Кой знае?
Прочее, нека никой не смята, че одобрявам постъпките на достойния Верданвал в онова село. Той въпреки цялото си смирение, ученост и вяра явно е бил способен на някои далеч не подобаващи за просветен служител дела и ако изложих някои от тях тук, то е само за поука на младите ученици и за размисъл над безкрайната милост на Скрития и неговия Пророк.
Нека небесната милост и щедростта на владетеля бъдат винаги с нас.

Из "Записки за живота на просветените" от достойния Каранданвал,
отпечатани в Новата столица при Илдорикус Фалм
в двадесет и осмата година от царуването на господаря император Ерхад ІV.




Виж „Маратиански хроники ХIV - Спомени на амвирския сержант"

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=56434