Любов - Част 2

Автор: Riven
Дата: 18.09.2006 @ 18:47:27
Раздел: Разкази


Туп - туп, туп - туп, туп - туп, ... , ... Така биеше сърцето ми, когато я видях за първи път. Още по - учестено биеше то, когато дойде денят да и кажа какво чувствам към нея. Едва ли всичко можеше да се опише с думи..., нито можеше да се опише със стих или с песен. Всичко, което чувствах към нея беше нещо в повече. Сякаш чувствата ми бяха някак си възвишени...
Срещах се от доста време с нея, но само на приятелски начела. Никога до този момент не и бях признал какво чувствах към нея, но вътрешно сякаш разбирах, че този момент, в който щях да и призная всичко, наближаваше... Чувствата ми ставаха все по - силни и по - силни и накрая се реших на тази стъпка. Не бях сигурен в нейния отговор, не знаех дали ме харесва или дали си има някого. Единственото което знаех беше, че трябва да и споделя всичко което мислех, което чувствах с всяко едно от сетивата си... И всичко трябваше да бъде искрено и истинско.
След няколко седмични размишления се реших на тази важна, а може би и крайна стъпка. Бях готов на всичко за нея..., на абсолютно всичко като се замисля... Преди няколко дни бях разбрал от нейни приятели къде живее и за това бях решил да отида до края на седмицата до тях. Лично от нея разбрах, че тогава техните нямаше да бъдат там - щели да излизат някъде, и тя щеше да бъде абсолютно сама. Тази нощ щях да и призная всичко, а какво щеше да стане след това не знаех. Тогава щях да разбера...
Трябваше да се подготвя за тази "специална" вечер. Преговорих стотици пъти какво точно да и кажа, подготвих се до някаква степен за всеки възможен отговор. Предишният ден, следобеда отидох до близкия цветарски магазин. Не знаех дали харесва цветя. Но въпреки това щях да и взема един букет. Та кое момиче не обичаше да и подаряват цветя? А какви точно да бъдат те? Не знаех... Замислих се... Реших! Щяха да бъдат рози! Да! - беше малко банално, но аз лично ги обожавах. Взех и три червени рози - червени, защото този цвят символизираше любовта, и три, защото... не зная защо. Нямаше смисъл в това да бъдат прекалено много. Тя знаеше, че не съм богаташ. Бях едно най - обикновено влюбено момче. Вечерта, когато трябваше да тръгна към тях се приготвих старателно, облякох си най - хубавият костюм, който имах - исках да съм по - официален. Взех букета с розите и излязох. Навън времето беше ужасно. Валеше пороен дъжд за това се върнах за да си взема чадър... След пет минути вече газих в локвите пристъпвайки бързо, под същия този порой над главата ми. Вървях ту много бързо, ту прекалено бавно - сякаш влачейки се по корем или може би изглеждах като прострелян човек, който едва, едва пристъпваше, опитвайки се да избегне болката спохождаща го при всяка крачка. Може би походката ми беше даже заспала или ленива. Наречете я както искате!
Тя живееше близко до възвишенията в края на града ни, за това и стигнах до къщата и чак след час. Вървях пеша, защото по това време градският транспорт беше толкова на рядко, че все едно го нямаше. Странно защо, но и таксита не се мяркаха никъде. Уморените ми очи се оглеждаха за транспорт но не успяха да намерят такъв. Дъждът се беше усилил, вятърът развяваше чадъра ми, опитвайки се да го прекърши, студени тръпки сякаш ме "разтърсваха" целия, обливаше ме студена пот. Погледнах към небето. Красиви светкавици в най - причудливи форми го изпълваха, правейки го неземно красиво. Шумните гръмотевици ме стряскаха и ме караха да "подскачам", сякаш бяха оръдейни изстрели изстрелвани на крачка от мен. И в тази величествена и страшна атмосфера аз пристъпих към вратата и:
Чук, чук, чук... - потропах на вратата и, защото звънецът и не работеше - вероятно заради бурята имаше авария по трасето до къщата им. Нямаше ток и в близките квартали...
- Кой е? - чу се познатият ми "топъл" глас.
- Аз съм. - отговорих аз, твоят приятел.
Тя отвори вратата и погледна недоверчиво:
- Какво правиш чук по това време?
- Трябва да поговорим!
-За какво?
-За нещо от изключителна важност, за което не можеше да говорим по телефона.Мога ли да вляза вътре, че ми измръзнаха костите навън?
- Охххххххх... Да разбира се! Къде са маниерите ми? Влизай вътре.Сега ще направя чай да се стоплиш, или може би искаш кафе или какао?
- Първо да ти подаря това! - казах и аз и и подадох букета с розите.
- Оооо... Много мило! Но защо?По какъв повод?
Нека седнем за малко и ще ти обясня всичко. Другото ще почака...
Точно преди да вляза в тях погледнах отново небето. Въпреки бурята и поройният дъжд, на места сивкаво - черните буреносни облаци сякаш се бяха отдръпнали специално заради мен. И така за мен се откри неподозирана гледка, която никога преди това не бях забелязвал. Черният и някак си величествено изглеждащ космос ме обърка. За секунда останах запленен от него, и от изпълващите го милиони познати или непознати звезди и галактики. Миг преди да вляза в къщата видях падаща звезда. Не бях сигурен какво точно означава това. Бях чувал, че носи късмет и трябва да си пожелая нещо - както и направих. Но се и натъжих. Умираше една "красива точка" на черния небосклон. А може би умираше някой човек точно в този момент някъде по земята... Не знаех...
-Все пак не искаш ли нещо да се стоплиш? Имам доста неща.
- Не. Поне не сега. Може би малко по - къстно. - отговорих и нервно Нека първо да поговорим.
- Добре! Казвай какво е толкова важно, че да се разкарваш чак до тук в тази буря?

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=54285