ХуЛите - Ерос 1

Димитър не беше в особено добро настроение.
Нощта бе свършила. Никой не би го разбрал.
Една чудна нощ изпълнена с вечност, която събираше всичките му дни.
Той излезе през вратата и мина през прозореца на стълбите. Небето беше синьо, а облаците бяха досадно пухкави и му пречеха. Краката му потъваха в тях и му беше трудно да ходи. Тя остана да спи. Не и се ходеше по мечти рано сутрин. Жалко. Тъжно е да ходиш по облаците сам. Доста самотно начинание.
Знаеше, че никога няма да я види повече. Не знаеше какво ще се случи, но нова бе факт.
Улиците бяха ниско долу. Погледна към една караща се двойка. Погледът му проникна вътре в тях и те се прегърнаха. Продължи да ходи унило. От време на време риташе сърдито някое съвсем малко облаче и то се изпаряваше във въздуха. Един път за малко да ритне една птица, но я видя на време и спря крака си навреме. Не му се летеше днес. Беше отегчително. Трябваше да се върне, но знаеше, че трябва да изчака малко. Реши да се върне пеш.
Скочи от облака и падна на земята. Не се удари много. Слизането винаги беше проблем. Освен ако не слезеше на някой покрив. В този момент не му се избираше покрив и затова той беше скочил.
По улиците нямаше нищо интересно. Само мизерия и смях. Мръсните улици не му правеха впечатление. Той пропускаше такива неща да минат през него и да не оставят нищо от себе си в душата му.
Чудеше се за нея.
Започна да подскача тичайки.
Трябваше да стигне възможно най-бързо.
Нещо се беше случило.
Прибра се в гнездото.
Откри, че тя е отлетяла на юг.