ХуЛите - Мъжът, който танцува

"Митовете не бива да се разказват никому освен на мъже, посветени в мистерията на танца"
Африканска жрица

Тишината ме събуди. Сякаш всичко около мен бе онемяло или аз заслушан в съня си бях оглушал за този свят.
Отворих очи, но не почувствах онази обичайна утринна радост, като след възкръсване. Усетих умора, сякаш цяла нощ бях танцувал бос по жарава и съм забравил душата си там, върху въглените.
Огледах се. Предметите в стаята ми безразборно бодяха празното пространство, а сенките им сякаш копаеха гробове в пода. Опитах се да стана. Щом нозете ми докоснаха земята, като че ли някой хвърли воал пред очите ми. Стаята изведнъж се смрачи, посипана от цветовете на здрача и отново усетих силата, която ми бе отнела нощта. Стоях изумен от чудесата на магьосника, който бе успял да върне времето назад и ми покаже друг свят, отвъд онова, което просто се вижда.
И тогава го видях - мъжа, който танцува. Приближил се до мен, почти до кожата ми, да ме гледа ласкаво, едва усмихнат. Усетих тялото му, негърска плът изваяна сякаш от самата нощ. С красиви рамене и дълги като канута ръце, които се протягаха към мен и сякаш нарочно без да му докоснат галеха нечие невидимо тяло, от чийто стонове самият мрак потръпваше. Стоях като статуя пред това голо тяло, което нощта искаше да скрие от мен. Усещах дъха на кожата му, топла плът с дъх на жена, но силна и изящна, с гордост и естественост, която никога не съм усещал. Стори ми се дори, че дочувам кръвта му - бурна като непрекъснато прииждаща река, която безмилостно унищожава всичко, до което се докосне.
И сякаш усещах самоунищожението в това тяло, дочувах как тъмните като бездна води си проправят път през пропасти и заливат планини, как бушуват срещу слънцето и всеки миг сякаш ще изскочат навън, за да ме залеят и погубят.
Човекът ме докосна по рамото и ме покани до себе си. Застанахме очи срещу очи. Стори ми се, че потъвам в погледа му, както делвата потъва в кладенец, за да остане вечно там. Ръцете му съблякоха ризата ми и тя, като бяла птица, намерила гнездото си, се изгуби в мрака.
Останахме така. Взрени. Моето лице срещу неговото, скрито в мрака, моето тяло срещу неговото с дъх на жена, но силна и изящна осанка.
Това е нощта, в която загубих силата си. Оттогава танцувам.

1991 г.