Мъртвите цветя

Автор: Wizard
Дата: 05.06.2005 @ 21:15:17
Раздел: Приказки


"Тишината на мрака може да бъде по-страшна от грохота на бурята, а сивото ежедневие може да е по-ужасяващо от кървавите отблясъци живот"

Неизвестен магьосник от началото на ХХІ век



Мъртвите цветя са навсякъде. Подушваш аромата им - сух, фалшив и подобен на нафталин - когато надигнеш поглед към звездите, които отдавна са изгаснали за теб. Усещаш тихото и безмилостно шумолене на листенцата им, когато посегнеш да ги погалиш, очаквайки да срещнеш жива плът, а вместо това се натъкваш на отдавна мумифицирано подобие на живот. Долавяш екота на гласа си, отразен от съсухрените им, покрити с восък и бои лица, когато понечиш да им кажеш колко са красиви, а те мълчат царствено и самовлюбено наблюдават отражението си в кристалната ваза-затвор, към която толкова са свикнали, че всеки опит да бъдат извадени оттам е предварително обречен на неуспех. Робът се съпротивява на собственот оси освобождение - истина, стара като света.

Мъртвите цветя също са невероятно древни. Те са разбили не едно и две сърца... и получават садистична наслада от това. Мъртвостта им е издигната в култ от самите тях... и от хората, които продължават да се опитват отчаяно да ги съживят, мъчат се да пробият с глава стената на мъртвешката нега, да хванат ръцете им, да им покажат колко красив е света извън вазата... и в крайна сметка около собствените им сърца се издига подобна Велика Кристална Ваза. Стена. Решетки.

Мъртвите цветя също се правят, че плачат. Тъжното е, че и сълзите им са фалшиви като тях. Цялата им мъка е изрисувана с фон-дьо-тен, руж, червило и сенки за чашелистчетата им. Мъртвите цветя прекарват цели дни в клюки едни за други, както и за собствените си обожатели, броят бодлите по стъблата им, забравяйки как и по техните стъбла растат същите бодли, които те скубаха преди броени минути в кристалното си царство, построено от татенцето-крал, обсъждат и ревнуват от пчелите, които лазят по обожателите им, въпреки че и те са били опрашвани не един и два пъти... Виждат наяденото от гъсеница листенце на другия, а не забелязват собственото си прогнило и проядено от молци и бели червеи тяло.

Мъртвите цветя са проказа. Те плъзват навсякъде. Вчера в градинката до нас растеше живо цвете - истинско, ароматно, с преливащи от живот цветове... Днес и то е същото като тях. Мъртво. Исках да плача за него, да отдам влага на мъртвия, както правят Свободните на планетата Дюн, но навреме се усетих, че най-голямата трагедия на мъртвите цветя е, че всъщност те не осъзнават, че са мъртви. Те мислят, че светът се върти около тях и че продължават да живеят, пръскайки чара си наоколо... докато всъщност единственото нещо, което пръскат наоколо, е миризмата на пот, похот, празноглавие и нафталин.

Един ден мъртвото цвете се събужда и открива, че от огледалото срещу него гледа майка му - Вавилонската Курва, или баща му - Алкохоликът-Тиранин. Неусетно то се е превърнало в тях, понеже е живяло мъртвешки - както те навремето. Тогава цветето започва да се напъва, мъчи се да изцеди една искрена сълза от себе си, да се насили да заживее отново онзи живот, който то изпусна в соарета и матинета със себеподобните си мумии, забравяйки поета, който вървеше до него, опитвайки се да му покаже красотата на живота. Но вече е твърде късно. Поетът го няма. Красотата също я няма. А от огледалото гледа втренчено в него един магарешки бодил. Грозен и отблъскващ като него самото. Без грим.

Да припомням ли къде свършват всички мъртви цветя? На боклука. Където им е и мястото.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=28914