ХуЛите - О!...

О!..
И изпадаш във възторг,
когато сочат те със пръст, а ти
поглеждаш изпод ниското и сякаш
чуваш слявея над твойта стряха да
ти пее...но не би!
A колко бил красив света? Че щом и другите
усещат топлината, какво като си сам
заобиколен от мрака виждаш
сенките на чуждо разкаяние.
Привлечен от вонята на разпад
изваждаш своята чинийка с миро,
подаваш я смирено с цел единствена -
усмивка от сърце срещуположна
в мрака ти да възродиш.
Но сенките не се кахърят във мъглата.

Нали сред луди ти се чувстваш не по-малко луд?!
Нали и лудите сред луди чувстват се нормални!?

Дом на сенки и усмивки криви
от сивите скали изваяни.
Утихва шепота на кървавия стон
в сърцето ми забито с не един пирон...

О!...
Крещиш като обезумял! Когато
теб настъпват без причина и вина
добавят нов пирон в ковчега на сърцето
застинало...погребано...заринато...забравено.
И с тази болка се пробуждаш всяка сутрин
несъзнателна, отчаяна, в Бога вкоренена.
До миг, в който ще усетиш някой ден
че не раненият си ТИ
а ТЕ...измислените сенки пак ще бродят
несъзнателно по тротоара.
Но с тяхната походка уродлива - едва, но
сигурно - ще доловиш една позната и не толкова,
приела своя крах, заробила мечтите
и мъчно чакаща последния си дъх...
за да изчезне сякаш никой никога не е живял...