ХуЛите - Времена

Колко странни могат да бъдат понякога глаголните времена...

Днес мисля, че май утре бях жив все още, но вчера със сигурност ще умра... По дяволите, какво става с това време? Имам чувството, че съм сложил на ръката си евтин китайски електронен часовник с объркана платка, който вместо да върви строго напред, обикаля из всички познати и непознати галактики, паралелни светове и измерения. Онзи ден се срещнах с жена, която харесвах преди пет години. Тя пък се сетила вчера, че съм й слабост. Аз обаче днес съм влюбен в жена, която ще разбере, че ме е изпуснала, след 7-8 години. Тогава обаче аз пък сигурно ще съм отново с онази, която ме заряза преди 10 години и направи живота ми ад... но аз това няма да го помня, разбира се - аз съм мъж и паметта ми изневерява понякога, особено когато се касае за женско предателство... Но може и да не съм - по-вероятно е да съм с някоя 16-годишна девойка, която ще разбере, че иска да се ожени за мен едва когато забият последния пирон в ковчега ми.

Приятелите ми живеят в миналото, аз се лутам в бъдещето, което е по-мрачно и от сърцето на ученичка... а настоящето остава празно. Или може би не е? Може би просто е празно за мен, понеже не съм тук, а някъде далеч-далеч, светлинни години вляво и встрани от него. Искам да сваля този часовник. Мразя времето, понеже винаги ме е прецаквало с жените. Мразя и себе си, защото не съм властелин на времето. Мразя и останалите, понеже не ме обичат, понеже още не ми е дошло времето да ме обичат. Мразя и живота, защото не знам кога какво ще му хрумне и по какъв начин ще се изгаври с мен.

А какво обичам? Обичам една жена. Тя обаче обича друг. Егати подигравката. Заспивам. Или се напивам. Или умирам. Не е ли все същото? Важното е да няма спомени... които при една определена гавра на глаголните времена със сърцето ти може да се окажат и видения за бъдещето. Понеже винаги бъдещето е добре забравено минало.

Но това вече не е за мен. Прекалено съм нищожен, за да пиша толкова философски неща. Нека оставя философията на философите. "Дървените". Те след десет години ще напишат това, което аз исках да кажа сега. Но ще го напишат така, че дори и аз няма да мога да го разбера.

Не е ли по-добре да кажеш "Обичам те", вместо "Вчера сънувах странен сън - че пускам писмо в пощенска кутия. Според Фройд това е знак, че изпитвам прееклампсия на сърдечния мускул при вида на твоето леонардово тяло. Това според Шопенхауер е белег за пост-предателско антагонистично привличане между два взаимоотричащи своята същност пола"... Така поне ще имаш някакъв, макар и минимален шанс да те разберат. Да те разберат днес, не след 10 години, след като дълго време са се ровили в речниците със сложните думи, за да разберат какво си искал да им кажеш.

И в крайна сметка да разберат онова, което им изнася, а не истината.

Вчера ли написах това или утре? Целунаха ли ме тази вечер за лека нощ или това ще стане след половин година, докато работя на морето?

Ще разбера онзи ден, щом се събудя. Дотогава - лека нощ, любов моя. Не чакай да стане късно - кажи, че ме обичаш.

Защото някои закъсняха. И сбъркаха.