ХуЛите - Аз се казвам Теди

Помнеше точно кога го купи. Огромен бял мечок със сини очи и червена панделка около шията.
Беше за рожденият ден на Симона, момиченцето на най-добрата ѝ приятелка. Мечокът, обаче остана при нея, защото тогава Лена и Симона живееха в гарсониера и нямаха място. А, днес да го вземат, а утре... После се преместиха в по-голямо жилище, но пък Лена се запозна с един мъж. Той пък се оказа един... Ииии... къде ти в тия драми да мислиш за някакъв си мечок?! С Лена все по-рядко се виждахме. После замина за родния си град и там остана. През деня времето ми минаваше неусетно. Работех като вол в един ресторант. Но вечер... Вечер беше друго. Часовете се точеха като лиги на булдог. Залепваха по мен, самотни и тягостни като зелените лиани, които бях провесила от секцията си. Белите им саксии ме гледаха като бялото от очите на болен. Все се канех да ги изхвърля, казваха ми, че повличали лошо, ама на... стояха си още. Пусто, живинка бяха, как да ги убия? Та така... Самотна бях. Тежко ми беше. Много. Опитах се да се върна към рисуването. Рисувах понякога за собствено удоволствие. Тогава, когато не можех да изразя чувствата си в стихове. Или, дори проза, които публикувах в един сайт за лично творчество. Започнах една картина. Нарекох я "Вълните на морето" Тогава изгубих двама скъпи за мен хора... И я зарязах. Не можех да я продължа... Много по-късно в един хубав есенен ден просто сложих мечока на отсрещния стол на масата и започнах да му приказвам. Когато вечерях, когато си лягах го взимах с мен, завивах го под завивката си и го гушках. Може и да полудявам, казах си, но какво пък? Беше ми по-добре така. Кръстих го Теди. Толкова свикнах с това да му говоря, че го взимах и в банята. Мислех за него, дори на работа. Липсваше ми. Като виждах еднакви числа на часовника си пожелавах щастие. А, когато си го пожелавах се хващах, че мисля за Теди. Странно нещо е самотата... Каквото и да ви кажа за нея все лошо ще е... Но, когато една дълга самота се смеси с един безграничен копнеж за живот. Толкова силен, та чак да не можеш да дишаш. Да не стигат думите, само да можеш да чувстваш. И да плачеш. Тогава... Тогава или се случва чудо, или хващаш баира... Илииии... отиваш в някоя лудница. Такива си ги мислех една вечер, когато реших да се поглезя и купих бутилка вино. Както обикновено сложих Теди на стола срещу мен и чукнах чаша в неговата.
— Наздраве, Теди!
"Какво става с картината?“
— Какво? Кой каза това?! Скочих от стола си като ужилена. Обиколих една по една всички стаи. Погледнах, дори под леглото. Нямаше нищо естествено. Не исках да си призная, че беше в моята глава. Вярно беше. Сигурно вече съм полудяла. Трябва да потърся психиатър. Успокоена, че имам решение и всичко е вече наред, се върнах обратно на мястото си и изпих чашата си жадно гледайки Теди в очите. Предизвиках го с една дума.
— Хайде де! Говори да те видя! Какво ще ми кажеш още, а? "Ами аз ти казах, но ти не отговори"
— Хахааааа, не съм се смяла така от...
"Отдавна"
— Даа, отдавна! А за картината... Не знам. Страхувам се да я довърша.
"Опитай, помня колко обичаш да рисуваш"
— Да. А ти... Всъщност, ти щеше да се люлееш в дървен антикварен стол отстрани и да четеш книга... само привидно.. и когато не те поглеждам, щеше да ме гледаш... и да ми се радваш.
"Първо дървеният стол щеше да е с подлакътници и подглезенници, и второ - книгата щеше да е фантастика - как си седя на дървения стол и си чета книга"
Помня, че тогава скулите ми порозовяха. Горяха от вълнение и смут... Но се престорих, че не съм разбрала.
— О, да Мон Шери! — разбира се, че щеше да бъде такъв. И щеше да си завит с плетено шарено одеяло на мънички дупчици или такова, каквото винаги съм си мечтала да имам — от шарени парчета плат. Щеше да пиеш чай може би... или бира? Представям си те даже с лула.. но най си представям как ме гледаш... то не е с очи... а с душа... така го чувствам. А после... после щяхме да излезем навън... може би ти щеше да кажеш, че гърба ти се е схванал на стола, а иии примерно "Виж колко прохладен е вечерният бриз, ще ме придружиш ли, моля за една дълга разходка?" А, аз щях да оставя мигом четките и щях да ти кажа "Самооооо , ако ме гледаш, докато се преобличам" "Хитруша!"— щеше да кажеш ти. И щеше да ме целунеш по косата...
"Пускай разказчето и се усмихни!"
— Кое разказче? В сайта ли?
"Ми, това, което току-що съчини. Да."
— Добре, но ми липсват поне малко твои думи... Сериозно! Кажи нещо най-накрая!
"То си е твоя рожба, прояви фантазия и му придай завършен вид. Зная, че можеш."
— Защо се инатиш? Как мога да знам какво е в твоята глава? "Успях да те усмихна и ми стана хубаво. Сега си чакам разказчето."
— Ейййй, голям инат си значи! А, аз какво ще получа? "Удовлетворение от успеха на разказчето. Можеш да си сипеш и биричка" Тогава вече не се сдържах и се разсмях от цялото си сърце. Смях се с глас! Нещо, което толкова отдавна не бях правила. Толкова отдавна...
— Ти пък откъде знаеш, че ще има успех? Не ме харесват и четат вече.
"Повече ми харесва, когато се смееш с глас, а не когато се съмняваш в успеха."
— Успя! Ще го напиша! Ще бъде фантастика! А ти ще бъдеш мечето Теди. После може бииии.... ще се превърнеш в мъж, м? "Ъхъ"
Избухнах в смях отново. Как можеше? Как успяваше да ме разсмива винаги така? Само той успяваше като с магическа пръчка да изтрие всяка моя сълза и да събуди животa в мен отново. Глупости! Пияна си! Я, виж?! Изпи вече две чаши. Всичко е само в твоята глава! А това на стола срещу теб са само купчина вата опакована с губер във форма на мечок! Погледнах го кръвнишки. Дълго. И предизвикателно. Той ли ми казваше това? Той ли? Боже! Полудяла съм. По-добре да си лягам...
"Да не забравиш да вземеш мечока!"
— Говори си, говори си... Не те чувам! Не чуваааамм!Ти си само купчина вата! А, аз съм луда! Да. Измих си зъбите, преместих прозорчето на календара... А! Утре е пети януари! Богоявление. Казват, че бил вълшебен ден... Утре щях да мисля за това. Уморена съм. Върти ми се главата...
— Хайде, Теди, време е за сън! Не чух никакви гласове и се успокоих. Утре всичко ще бъде наред! Да! Със сигурност... Мушнах се под одеялото, гушнах Теди и почувствах как потъвам в блажен сън... Щеше ли да стои просто така, ако беше мъж? — усмихнах се — Няма сила, която да го превърне в такъв... Погледнах часовника за последно. Цифрите 23.23 светеха в тъмното. Прекръстих се по навик, притиснах Теди в себе си и затворих очи. Спомням си, че сънувах нещо... Някакъв приказен свят. Един замък обвит в бръшлян и амурчета, които стреляха стрелички от кулите му. Аз май бях някъде долу и исках да вляза в замъка. Тогава усетих как някой докосва косата ми... Милваше я нежно и бавно... Прокарваше пръсти през нея и сякаш разплиташе всички кичури. Ръката се спря на тила ми... беше топла и силна. Докосна лицето ми. Очите ми... и аз повече не можех да ги отворя. Кръвта ми забълбука... Главата ми натежа. Всички мисли се изгубиха и аз усетих тялото си по нов начин. Усетих устните си. Почувствах гърдите си. Кожата ми беше толкова... че сигурно щях да се разплача, ако някой я докосне. Ако някой ме докосне... Смутих се... свлякох се надолу в леглото и се завих през глава. Теди го нямаше. Къде ли беше? Не можех да отворя очи! Някой издърпа завивката... Докосна ме леко... Просто постави ръка на гърдите ми и я задържа, сякаш да свикна с нея... После пръстите намериха копчетата... Откопчаха едното, после второто, промушиха се и докоснаха кожата ми... Дишах все по-трудно... Главата ми натежаваше все повече... Ръцете ми стискаха одеялото... а бедрата ми се притискаха едно в друго... Ръката продължи да разкопчава копчетата... топъл дъх приближи към шията ми близо до ухото... Обърнах главата си! Исках да го целуна! Исках! Исках да го целувам бясно и жадно! Усетих как той се усмихна и отдръпна... Целуна ме бързо точно там близо до ухото ми. Приближи устните си и го погали с топлият си дъх... Настръхнах... Цялата ми кожа изпръхна... Гърдите ми щяха да експлодират, зърната ми бяха твърди като камък. Боляха ме. Искаха устните! Устните целуваха ханша ми... зъби захапаха бикините ми и ги свалиха надолу. Ръцете ми искаха да ги свалят, но ръката ги хвана силно и ги спря. Ръката разтвори бедрата ми, пропълзя леко и нежно по вътрешната част и се спря между тях. Той застана между бедрата ми. Свали гащичките ми по обичайният класически начин. С ръце. Това ми хареса. Кръвта ми преля надолу... Бях мокра, топла и хлъзгава... Извивах се и стенех... Той сложи ръка на устните ми. Аз облизах пръстите му. Той ги разтвори и докосна езика ми... Езикът му влезе в мен. Аз извиках. От очите ми се стичаха сълзи... Вън излезе буря. Вятърът блъскаше прозорците... Клоните на дърветата се удряха в стъклата... — Кой си ти? Той влезе в мен бурно. Аз не можах да извикам. Мисля, че дори не дишах за миг... Стъклата зазвъняха отново... Някъде се блъсна врата... Извика птица... Движеше се бързо... Дъхът му гореше лицето ми... Дъхът ми целуваше лицето му... Тялото му докосваше моето... Целуваше ме... Езикът му беше в... Пръстите ми докосваха... Пръстите му хванаха косата ми. Извиха главата ми назад. Движеше се бързо! Бързо! Вятърът полудя! Клоните драскаха по стъклото... Прозорецът се счупи... Стъклата се разбиха в земята... Клоните... Вятърът... Вратата... Птицата извика отново!
Събудих се. До мен лежеше той. Имаше сини очи. А около врата си носеше червена вратовръзка. Усмихваше ми се...
— Здравей! — прошепна ми — Искаш ли кафе? Аз се казвам Теди.
Придърпах одеялото до носа си и го гледах уплашено. Той се усмихна отново. Стана от леглото. Беше гол. Не обви с нищо кръста си. Тръгна към кухнята. Имаше хубаво дупе...
— Хареса ли ти? — попита ме той през рамо.
— Кое?
—Това, което видя? Нали жените харесват тази част от мъжкото тяло?
—Ти пък откъде знаеш? Държим и на други неща!
— Да се обърна ли?
— Не!
Той се засмя. Смехът му ме отпусна и стопли кожата ми.
— Приготви се. Все още ми дължиш една дълга разходка.
— Ти си само купчина вата. Докога трае магията?
— Докато я искаш — отвърна той — къде държиш кафето?
— Под възглавницата си-отвърнах — и усетих как скулите ми пламнаха отново. Той постоя така само миг. Не каза нищо. После се обърна...