ХуЛите - Сълзата на Луцифер

ХІІ

Ел внимателно се огледа.
Решила бе, че няма да има по-подходящо време от вилнеещата навън буря, за да изпълни първата си задача.
Когато за миг се озова, заедно с Луцифер в новия си дом, направо от подножието на катедралата-библиотека, тя го помоли да премахне болката в крака ѝ. Отвикнала беше, а трябваше наново да привиква с бавния начин на придвижване, който ставаше още по-бавен, заради куцукането ѝ и допълнително я изнервяше.
- Не бива да си нервна – сякаш прочел мислите ѝ, се подсмихна Луцифер – трябваш ми спокойна и уравновесена. И разбира се, че ще премахна болката ти, защото, много скоро, ще трябва да направиш нещо за мен, а така няма да си ми от полза.
Все така подсмихвайки се неопределено, положи ръцете си над навехнатия ѝ глезен и само след минута, Ел вече се разхождаше смело из стаята.
А сега пристъпваше уверено по пътя към библиотеката.
Луцифер бе поискал от нея да му донесе една книга. Не го попита защо му е и макар, че архангелът не я препираше да излезе още тази нощ, тя реши да го направи веднага.
Когато открехна вратата на катедралата и осветлението се включи, тръгна по указания от поръчителя на задачата маршрут.
Не се лута много и съвсем скоро намери търсената книга.
Почувства се странно, когато я взе в ръцете си.
Книгата беше много стара, изписана с непознати за нея букви, с пожълтели от времето страници и кожени корици. Нямаше рисунки, но беше изписана ръчно с най-красивия почерк, който беше виждала. Докосна съзнанието ѝ и внезапно си спомни - някъде беше виждала подобна книга!

Арсиное стоеше притихнала в храма на тайното знание.
Днес щеше да се започне с посвещението ѝ в мистериите.
Младата жена смутено се огледа. Минала беше през храмовата врата, която се пазеше от статуята на Изида, седяща в съзерцание и размишление над разтворената на коленете ѝ книга. Книгата на живота. Тя е затворена със седем печата и само съзерцанието и саможертвата могат да я отворят.
Освен статуята на забулената Изида, пред храма имаше и два стълба – червен и черен. Червеният е символ на възвисяването, а черният –на потъването. Преди да премине вратата, всеки от посвещаваните бива предупреден, че трябва да бъде смел, защото смелите продължават, а слабите умират...
Преодоляла бе първото си изпитание Арсиное – за цял Египет сестрата на Клеопатра беше мъртва.
Предупредили я бяха жреците за отровата на Марк Антоний и бяха я снабдили с противоотрова. После верният Кайа - робът, който й беше предал жреческото послание, се погрижи да я пренесе на място, близко до светилището.
Когато се свести, не можеше да попита нищо, защото следваше седмицата на пълното мълчане...
Имхотеп!
Разбрала бе от няколкото думи на Кайа за огромната му мъка, когато му беше съобщил за смъртта ѝ, но не можеше да промени нищо. Това беше нейното изпитание и тя трябваше да бъде смела. Много смела!
Влезе помощник- водачът и мълчаливо я поведе през мрачен проход със статуи, скелети и мумии.
След около десетина минути стигнаха до нисък коридор.
Мъжът въпросително я погледна.
Тя кимна отрицателно.
До тук можеше да я придружи. А тя можеше да се откаже и да се върне. Ако не го направеше, щеше да продължи сама в изпитанията.
Отрицателното ѝ кимане накара очите му да се усмихнат одобрително. Но само очите. Лицето му остана сериозно и тържествено.
С добре отработен жест, запали факлата, която стоеше до входа на коридора и все така мълчаливо и безшумно се оттегли.
Нямаше да се върне Арсиное - за нея нямаше обратен път назад.
Влезе в тъмния коридор и запълзя по него. Някъде над нея гръмовен глас я приканяше да се върне, защото там загиват онези, които са пожелали властта и славата. После гласът замлъкна и коридорът започна да се разширява.
Продължаваше да пълзи, опипвайки каменните плочи пред себе си.
Коридорът свърши изведнъж и пръстите й напипаха стъпалата на стълба, издълбана в стената пред нея.
Спусна се надолу, а мракът ставаше още по-непрогледен - стигнала беше кладенеца, символ на всемирната ни душа.
Не изпитваше страх и скоро, под премигващата светлина на факлата, намери едва забележимата стълба, водеща нагоре, в галерия с множество стенописи.
Там я посрещна пастофорът – пазителят на свещенните символи, който я поздрави за издържаното изпитание. После я поведе покрай стенописите, а след като беше сигурен, че е разбрала тайните им, отвори една врата, зад която бушуваше огън
Арсиное премина и през него без страх - в огъня ученикът символично овладяваше смъртта и се освобождаваше от страха от отвъдното.
След това тя се потопи в застояла черна вода и когато излезе от нея, се озова в тъмна пещера. Там, върху каменно легло,приканващо да се отпусне и да си почине, я очакваше бяла ленена роба.Най-после можеше да поотдъхне и да преосмисли преживяното до тук.
Арсиное свали мокрите дрехи и с наслада нахлузи ленената роба.
После се отпусна в леглото, но погледът ѝ беше прикован от въртящото се колело на доброто и злото, разделено от сфинкс с меч - посветеният не трябваше, нито за миг, да забравя за постоянната борба между двете и макар изтощен и останал без физически сили, волята му трябваше да си остане будна.
Арсиное беше жена и затова ѝ бе спестено следващото изпитание, а
чувала беше, че мъжете бяха подлагани на изпитанието с питието - жена, носеща чаша за причастие или блудство, избавление или прелъстяване. Ученикът има правото на избор да види в тази жена или великата творяща майка или вавилонската блудница и дори само да потопи устните си в чашата на удоволствието, губи всичко и става роб на храма. Но, ако изрече: “Великата любов е велико отричане!”, главният жрец го поздравява и го отвежда в дъното на храма.
- Великата любов е велико отричане – почти на себе си, промълви Арсиное.
Нямаше нужда младата жена от подобно изпитание – целият ѝ живот беше посветен на себеотричането - не бяха я заслепили богатство и слава, споделяше с по-низшите от нея всичко каквото имаше, беше неотлъчно до болните и нуждаещите се.
Затова я обичаше Египет.
И затова се бяха съгласили жреците, за пръв път, жена да премине изпитанията на посвещението.
- Ти победи! – думите на главния жрец прозвучаха тържествено и отекнаха в пещерата и в умореното ѝ съзнание.
После, още по-тържествено я поведе към дъното на храма, където Арсиное отново видя статуя на Изида, но този път тя имаше златна роза на гърдите, а в ръцете си държеше своя малък син Хор - символ на реализираното безсмъртие...

Една година щеше да прекара в храма Арсиное, преди булото на Изида да се вдигне и вече като посветена, да даде клетва, че ще пази мълчание и ще съхранява научените тайни.
И най-важното - след всичко това, щеше да овладее смъртта и възкресението, защото никой не е отишъл при светлината на Озирис, преди да е минал през тях. Затова отново щяха да я въведат в подземна зала, крепена от четери стълба, поставени на сфинксове, където е положен мраморния саркофаг на мистериите, в който щеше да бъде „погребана” за три дни. Това е вратата на посвещението, през която се преминава през смърт и възкресение. Душата ѝ щеше да отлети далече от тялото в небесните простори, за да търси Светлината, Истината и Живота. Щеше да види Изида с Книгата на живота и след като я познае, щеше да възкръсне и да се върне в тялото ѝ...
Книгата на живота!
Там душата намира Истината и Светлината, нещо, което търси и към което се стреми през целия си живот. Успее ли да я разчете, нищо от човешкото или от божественото познание не може да остане скрито за нея. Нищо!

Арсиное видя Книгата на живота – в сънищата си, които бяха толкова реални или в реалността, която преминаваше като сън - не беше съвсем сигурна, но знаеше, че се докосна до нея. А никой, който някога се е докосвал до Книгата на живота, не можеше да забрави усещането...

Ел грижливо загърна старинната книга, за да не се намокри, когато излезе навън, където бурята все още не беше утихнала.
За какво му беше притрябвала на Луцифер тази книга?
За каквото и да му беше потребна, на хората им беше много по-необходима.
И тя внезапно взе решение да се опита да забави колкото е възможно попадането ѝ в ръцете на архангела. Да, щеше да отлага колкото е възможно, щеше да намери някакво извинение....е, все щеше да измисли нещо...