ХуЛите - Сълзата на Луцифер

ХІ

Още някой не беше могъл да заспи през тази бурна нощ.
Постимус дълго наблюдава, разсичащите небето светкавици, напрегнато се влушва в стенещия вятър и в капките, трополящи по прозорците и трескаво потреперва от невидимото присъствие, което беше обсебило нощта.
Във въздуха витаеше онова неясно усещане за надвиснала опасност, което не му позволяваше да затвори очи.
Когато преди години го бяха поканили да участва в земното правителство, делегатите, заедно с настоящите министри, бяха обсъждали редица въпроси. Там той разбра за съществуването на дълбоко скривани тайни и се закле да ги опази с цената на живота си и сега имаше чувството, че една от тези тайни се готви да изпълзи от леговището си и да обърне с главата надолу живота, с който беше свикнал.
Спомни си изказването на министъра на съобщенията, че всичко ще започне от тук – от това малко градче и че никой няма да знае как да реагира, защото дългото спокойствие бе притъпило инстинктите на неговите жители за справяне със сложни ситуации и че всичко е обяснено в тайна книга, запазена в катедралната библиотека. Затова се беше заселил тук - за да бъде близо до нея и да се отзове в случай на нужда. А времето си минаваше, нищо не се случваше и вече беше започнал да си мисли, че всичко може и да им се размине.
При едно от посещенията си в библиотеката, откри споменатата книга, но умишлено не я беше взел у дома си, защото реши, че там ще е на по-сигурно място. Сега съжали, че не беше го сторил.
Чувството за приближаваща опасност ставаше все по-реално.
Трябваше да направи нещо!
Постимус наметна палтото си и без повече да му мисли, изскочи навън.
Не изпитваше страх.
Водил бе дълги беседи със своя ангел-хранител през многобройните си нощни пътувания - за живота и смъртта, за уроците, научавани или пропускани. Беше преживял достатъчно дълго на тази земя и много прераждания помнеше душата му...

...Тази нощ съзаклятниците щяха да се съберат на избраното потайно място.
Но не за свалянето на царя от престола щяха да се закълнат и да обещаят живота си, нито за неговото убийство...
Не желаеше да участва в междуособиците Боян, но и не можеше да се примири със засилващото се влияние на Византия... И с хитрите византийски проповедници, които изместиха традициите и древното познание... Трябваше някак да помири старите вярвания с византийския бог, за да се запази знанието и да пребъде народът му.
Погледна с любов ширналата се пред него земя, огряна от яркото залязващо слънце, която се откриваше от високите скали на Мадара.
Видял бе много далечни земи Симеоновият син и като него, изучавал бе науките в най-добрата школа за това време – Магнаурската - и много мъдрост и знания беше натрупал през годините, и много неща бе преживял, много пътища беше пребродил, но не познаваше Боян, земя, по-китна от родната, нито народ, по-смел от българския.
Красива беше родината му, много богатства криеше - видими и невидими - и затова много бяха апетитите за нея. Кой ли не се опита да я превземе, отвън или отвътре - безброй битки, безброй многоособици, реки от кръв и планини от човешки кости криеше в паметта си земята му...

Яздил бе от столицата Преслав, без да спира Боян Магесникът. Разпрегнал бе коня си в подножието на скалите и се беше изкачил пеш до пещерите. Провирал се бе, изкачвайки се до тук, през приказни бръшлянови пътеки, виещи се край вековни дървета, пресичащи най-зелените поляни, които някога беше виждал и отвеждащи до места, излъчващи тайнствени енергии и сила.
Разкваси устните си с вода, която извираше направо от скалите, отпусна се на топлите камъни, притвори очи и зачака. Скоро щеше да мръкне и в светилището, щяха да дойдат и останалите.
Не чака дълго.
Ето че пристигна поп Богомил – пръв приятел и дясната му ръка в предстоящото начинание. Познаваха се отскоро, откакто се бе завърнал в родината си, но приятелството им укрепваше с всеки изминал ден. А спомагаше за това и общото дело, с което се бяха захванали.
Заприиждаха и останалите.
Повечето от тях бяха служители на църквата, разочаровани от своите владици, които проповядваха едно, а вършеха обратното. Имаше и двама боляри, недоволни от управлението на Петър. Всички бяха проверени и добронамерени люде.
Съзаклятниците насядаха мълчаливо и зачакаха.
Малцина бяха посветените, които знаеха, че освен официалното завършване на Магнаурската школа, посещавал бе Боян и школа по египетски мистерии. Там беше получил и степента маг и така започнаха да го наричат, първо посветените, а после и останалите българи – Боян Магесника. Шушукаха в столицата, че говорел езика на зверовете князът-магесник и можел да се превръща в което животно си пожелае, защото въплатил се бил в него духът-пазител на българите...
Магът стана и обиколи с поглед присъстващите. После заговори бавно и отчетливо:
- Братя, всички знаете защо сме тук. Свидетели сме на небивала мощ на слугите на Мамона. Обърнаха те правата вяра и кланят се на онзи, що поиска да стане равен с Отца си и що създаде Адам и свое царство, над което да властва. И облада Ева, която роди Каин. И уби той брата си Авел, Адамовия син. И се размножи Каиновия род, и сложи заповеди в ръцете Мойсееви - да няма друг бог освен него. Но смили се Бог над заблудените и прати на земята Словото, наричано още Исус. И рече Отец ни на Луцифера:”Върши това, което си намислил по-бързо, имаш седем дена!”, защото не той е създателят, а е само управителят на този свят. Но преиначявт го сатанаиловите слуги и отвращават се хората от истинския Бог. Затова сме се събрали днес - да се закълнем да Му служим правдиво, та да върнем народа ни в правия път.
Всички слушаха мълчаливо.
До Боян се изправи поп Богомил и кимна с подкснващ жест, гледайки някъде зад тях:
- Ела, дъще!
Погледите им проследиха слабата женска фигура, облечена в мъжки дрехи. Макрина застана пред двамата мъже и впи поглед в Боян.
- Вярно ли е?Наистина ли мога да стана Съвършена? Въпреки, че съм жена?
- Да – беше лаконичният му отговор.
- Но няма жени - свещеници, нито равини, нито …
- Откакто свят светува хората на първо място почитат Богинята Майка- прекъсна я Магесникът – И няма да измисля нищо ново, защото водещ е женският принцип, той е градивният и той е, който създава. Мъжкият реализира, но по-късно, отново му е нужна намесата на женската енергия, за да балансира полученото цяло, за да стане то хармонично, защото хармонията радва, а Бог не може да ни прости едно единствено нещо – да не се радваме. Твори добро и се радвай, радвай се на всичко, което ти се случва в живота! Дадени са ти всички необходими качества, за да се справиш.
- Но Бог няма ли да ни съди, заради тази радост?
- Страхът, който църквата насажда е пагубен за душата – намеси се и поп Богомил – съвестта е нейният глас. Гласът на душата, която е вечна, която помни и знае всичко от самото начало. Понякога този вътрешен глас противоречи на човешката логика и затова на човека му се струва, че ще сбърка, ако го послуша, но това не е така. Ние сме християни, ние се мъчим да заслужим божията милост с дело, думи и мисъл.Свобода, равенство и братство чрез любовта.
- Гледай ме какво правя и ако ти харесва какво правя, чуй ме и какво имам да ти кажа - продължи Боян - Игото на егото приключва тогава, когато човек стане на другите полезен.
- Словото на живота пазим! – изправиха се и промълвиха останалите посветени - Добре дошла си сред призваните, Макрина!Добре дошла в светлината!
- Вода и огън, въздух и земя могат да бъдат замърсени, но свтлината – никога! И Исус дойде на земята, за да прекъсне връзката със злото. А няма по-чиста светлина, нали?Да се закълнем в името Божие да възвестим истината на света. От небето няма да ни изоставят.
- Словото на живота пазим! – отново повториха всички
И Йеремия, Богомиловият син, замълви думите на клетвата, които по-късно бяха записани в Тайната книга...

Книгата!
Заклел се беше да я опази.
Дъждовните капки се опитваха да пробият лицето му, трудно си поемаше въздух от свистящия насрещен вятър, ярките светкавици заслепяваха очите му, а трясъкът на гръмотевиците проглушаваше ушите му, но той не спираше.
Най-сетне стигна до библиотеката.
Влезе и се запъти към мястото, където стоеше книгата, която пазеше древното познание, но изведнъж се спря. Отново усети невидимото присъствие, което засилваше тревогата му. Тръсна глава и продължи, но отново спря. Този път притеснението му, беше съвсем реално. Книгата я намаше!
Знаеше, че е безполезно да търси другаде - в библиотеката цареше ред и всички го спазваха: взетата книга се връщаша точно на същото място.
Някой го беше изпреварил!
Краката му се подкосиха и Постимус се отпусна в близкот кресло.
Погледът му, внезапно, бе привлечен от водните капчици, появили се по колоната до него. Явно системата се беше повредила и влагата отвън навлизаше в книгохранилището.
Отново изтръпна, осъзнавайки това, което щеше да се случи.
Праха и влагата бяха най-големите врагове на старите книги...
„Рамус! Трябва веднага да го повикам, той ще знае как да се справи с положението...” – и без да се бави, отново се втурна през бурята.

В дома на приятеля му беше тъмно.
Извика няколко пъти името му, но напразно. В къщата явно нямаше никой.
Какво ли го беше накарало и той като Постимус да напусне дома си в тази дяволска буря?
Може би нещо с програмата, по която работеше, се беше объркало и той бе отишъл да го поправя. Навярно тази е причината за отсъствието му. Рамус, като всички останали, спазваше правилото да не остава буден нощем и едва ли би го нарушил току тъй. Дано бурята не беше нанесла непоправими щети. Дано успееше навреме да го предупреди и за влагата в библиотеката...
Явно нищо повече не можеше да направи тази нощ. Май беше по-добре да се прибира. Щеше да го потърси отново щом се съмне.
Постимус закрачи обратно към дома си.
Но през цялото време не можеше да се отърве от усещането, че в гърба му се е впил нечий пронизващ поглед.
...И онова невидимо присъствие не спираше да го измъчва...