ХуЛите - И Той пак ме взе на ръце

Обичам да пия кафе – късо и чисто. От много време това е почти единственото удоволствие, което се случва в живота ми –
горчив и бързо отминаващ като кафето. Безчувствието в мен расте, а искам да тичам с хвърчило, сърцето да блъска в гърдите ми и аз да се смея.
Поставям измитата чаша да се отцежда – тя поне има ясна цел. Искам да се самопрегърна, да си дам опора. Отварям лаптопа и влизам в сайта на отчаяните.
С него се запознахме точно в този сайт и сякаш наистина затичах с хвърчилото. Бях очарована и дори влюбена. Предварително знаех, че реалността е друга, но не ми беше драма.
Супер!
Живеех за мига!
Когато се срещнахме в едно кафене до Президентството, бях развълнувана. Говорихме си и беше приятно. И тогава до нас се появи една от най-близките ми приятелки. Не се смутих – ние нямахме тайни. След малко обаче ме смути погледът ѝ – втренчен в него, сякаш беше последната промоция на света. Едно, две ... и просто седна при нас.
Не бързаше да става. Говореше така, сякаш срещата беше планирана за трима. Малко по-късно вниманието ѝ вече беше изцяло върху него, а аз бях преминала в категория „декор“. Какво правеше? Флиртуваше ли? Разбира се, че не. Тя беше приятелка. Бях бясна и онемяла. Знаех всички правилни ходове, но яростта беше изпратила мозъка ми в почивка. Миг преди да извърша голямата глупост да я изгоня, той стана да отиде до тоалетната. Ха-ха! Джентълменски тайминг.
И, о, как се отприщих! Само че тя дори не мигна. Напротив – вдигна разперена длан - онзи универсален жест за „Стоп, сега аз говоря!“ и започна:
– Днес същия този го видях на улицата. Забелязах го не защото е хубяв мъж, а заради жената до него – онова безпомощно, размазано от живота момиче, което сякаш беше останало само със своята безнадеждност. Излизаха от една заложна къща на „Одрин“. Тя с много болка констатираше – защото не смееше да покаже повече – че е заложил и последното ѝ злато. Той вървеше напред намусен и безразличен, отегчен.
Станахме.
Не!
Излетяхме от кафенето.

Дали е плащал чужда сметка досега?
Дали своята някога е плащал?

Все едно.

Не го срещнах повече.
Благодаря!