ХуЛите - Алтъна

В едно малко, добруджанско селце, преди повече от век, се спускаше здрачът.
На малка пейка пред къща, много по-добра от околните кирпичени, неугледни съборетини, седеше бременна жена. Вееше си с престилката- беше по жътвено време, голям задух.Добре, че е песента на щурците. Тя погледна към небето. Бледият сърп на луната вече се виждаше, но още не бяха изгрели хилядите звезди- красиви и загадъчни...Жената тежко стана и влезе в къщата, да си легне, тежеше й вече, раждането щеше да е скоро.
---
Тя позна, болките почнаха още същата нощ. Цялата къща се разбуди. Една жена затича да повика знахарката- много опитна, имаха й доверие. Другите жени топлеха вода в големи менци на чугунената печка, която беше новост, единствената в селото. Запалиха всички газени лампи, много красиви, май господарят ги носеше от чужбина. Сложиха под родилката няколко чаршафа. До леглото имаше изключително красива вещ- бебешка люлка с дърворезба. Това бебе нямаше да е в хамак от ръчно тъкана, здрава материя, окачен на тавана.
Раждането в онези времена е било все едно да си с единия крак в гроба. Можеше какво ли не да се случи, най-различни усложнения, с които бабуващата жена да не може да се справи...но така е устроен животът, родът човешки трябваше да се продължи. Затова при успешно раждане всички много са се радвали! Слава Богу, само след няколко часа, без усложнения, бебето проплака.
- Момиченце е, красавица- бяла, с розови бузки и изписана устичка- каза знахарката и подаде вече повитото бебе в прегръдките на майката
- Как ще я кръстите?
В това време влезе господарят на къщата, отиде при люлката, разгледа бебето и прогърмя:
- Алтъна ще се казва! Като този наниз от жълтици, който подарявам на новороденото!- и го сложи в люлката.
Така дойде на този свят една нова душа. Имаше всички основания животът й да бъде от хубав по-хубав. Но знае ли човек какво е решил Господ? Неведоми са пътищата Господни...
Алтъна имаше прекрасно детство.
Не беше обличана в сукмани и фусти от груби, тъкани на ръка платове. Дядо й носеше прелестни роклички, с които беше като кукла. Понякога искаше от майка си да излезе на улицата, да поиграе с децата...но тя й казваше:
- В оня прахоляк? Да заприличаш на прасе като другите?! Никога!
И тя се разхождаше из красивата им градина, радваше се на цветенцата...Майка й беше неграмотна, затова не можа да научи Алтъна на четмо и писмо. Но това дете получи много по-голям дар от майка си- наследи нейната невероятна доброта, изписана на лицето й, която през целия й живот я правеше обичана и забележителна. Наследи и добрия вкус на майка си към красивото, стана естет по душа, което също много й помогна в живота.
Един ден Димитър, момче от махалата на нейната възраст, но изглеждаше много по-голям, минаваше покрай тях. Погледна през оградата и видя...ангелче, Алтъна! Беше чувал за красотата й, но сега просто се закова на място и не можеше да откъсне очи от нея. От къщата излезе някой и той побърза да отмине.
---
Когато Алтъна се замоми, превърнала се в стройна девойка, с дебела плитка с цвят на зряла пшеница, поиска веднъж от майка си да отиде на единствената чешма в селото:
- Мамо, ще взема малките, сребърни менци, на кобилица...там ще видя момичета на моята възраст, ще си намеря приятелка, ще се закачаме, пръскайки се с вода и ще се смеем...
- Да, и ще видите още нещо- момци, които ще ви поискат китката зад ухото!
- Мамо, няма да говоря с момчета. Добре де, няма да си сложа китка, макар че имаме толкова красиви цветя!
-Не! Малка си, като пораснеш
- Като стана стара мома ли???
Когато стана на 16 години, майка й вече не можа да я спре.Нагизди се, сложи на рамо кобилицата с менците и на излизане от двора, тайно и набързо си направи китка от цветенца, засмя се весело и я сложи зад ухото си.Имаше дълги крака, много фини кости и ръце с изящни, дълги пръсти, сега бихме казали артистични.Когато наближи чешмата, сърцето й се разтуптя. Кого ли ще види?Слава Богу, само момичета бяха. Изгледаха я със завист и една злобно каза:
- Бреееей, Алтъна благоволи да дойде при нас!Как тъй ма , Атъно?
Тя се изчерви, но нищо не каза. Напълни си менците и опита да ги сложи на рамо. Досрамя я, че не може и се отдалечи. В този момент чу:
- Дай да ти помогна, ти си много крехка за тази работа
Алтъна се обърна и погледна в най-сините очи, които беше виждала, като мамещо езеро...и май потъна в тях.Това беше Димитър, от тяхната махала. Беше вече оформен много добре мъж- от 10 годишен работеше на полето и стана яко момче, на което нищо не може да се опре! Не само силен, но и изобретателен, със златни ръце- каквото пипнеха ставаше, и то красиво.
Тръгнаха заедно. Мълчаха, но сърцата им щяха да изхвръкнат от вълнение.Нищо не знаеха за хормони и флуиди, но усещаха огромно привличане! Като че ли ги свързваше невидима нишка. Но като наближиха към къщата й, тя рече:
- Моля те, до тук. Благодаря, че ми помогна
Погледнаха се в очите, впили погледи, и тя бързо тръгна.Зад нея Димитър попита:
- Ще дойдеш ли на хорото, Алтъно?
Не получи отговор, но се радваше, че се осмели да попита.Чакаше с нетърпение идващият празник. В центъра на селото имаше вековен дъб и около него чудесна , голяма поляна. Там се състоеше хорото- едно от малкото развлечения в селото.Димитър се изкъпа, сложи чиста, бяла риза и махна раздърпаните, протрити и окъсани панталони за работа. Сложи си единственият нов панталон, който преди време взе от един панаир в близкия град, защото беше евтин.Тръгна. Хорото вече се виеше и все повече увеличаваше. Огледа се внимателно. Настроението му се развали- нямаше следа от Алтъна. Поскуча малко, па се хвана на хорото. Тъпанът даваше ритъма, а гайдата настроението. Изведнъж почувства една нежна ръка да хваща неговата. Обърна глава- Алтъна! Боже, каква ръка, би я държал цял живот! А плитката, лъскава и дебела, бе до кръста й- ако я разпусне...не искаше да си мисли такива неща, но те го връхлитаха. А талията й тъничка, с две ръце ще я обхване. Светеха от радост, играеха и непрекъснато се споглеждаха.За минутка Димитър се наведе към нея и каза тихо:
- Довечера ще те чакам под дъба. Ще избягаме. Няма да те дадат на мен,бедняка, няма друг начин...
Тя попиваше всяка дума, изчерви се,сведе поглед и тихо рече:
- Ще помисля
---
Прибра се в стаята си и се замисли трескаво. Беше неука, но не и глупава. Би могло да се каже, че е природно интелигентна. Не беше чела книги, но беше мъдра, а и следваше сърцето си.Димитър беше прав- нейното семейство беше богато, неговото -бедно.Факт.Ако заминеше с него, това означаваше отрязване пътя назад. Убедена беше, че ще бъде зачеркната от голямата им, богата рода. Пред нея изникна колоритният образ на дядо й, покойник вече.Поставяше си цели, обмисляше ги, действаше решително и никога не грешеше!Тя го уважаваше и обичаше повече от всички! Замисли се как би постъпил той.Със сигурност щеше да послуша сърцето си...Тя скочи от леглото- решението бе взето! Димитър е мъж, който може да ти бъде опора! Димитър я обича, както тя него!Ще тръгнат хванати за ръка по собствения си път! И няма да се обръщат назад.Ако някой иска да ги види, вратите на техния дом ще бъдат отворени.
Отиде и взе наниза с пендари, сложен в люлката й от дядо й. Той единствено й принадлежеше.С дрехите на гърба си и една връхна дреха, тя тихичко се измъкна от къщи. Уверено вървеше към вековния дъб. Отдалеч видя силуета на Димитър. Чакаше я, нея и никоя друга!Застанаха съвсем близо.Той я прегърна, а след това устните им сами се намериха- първата им и незабравима целувка...
---
Алтъна каза:
- Взех си наниза с жълтици. Той ми е подарък от дядо и ще ни донесе щастие
- Благодаря. Имам план и ще го осъществим благодарение на тях. Всичко съм обмислил. Отиваме в град на Дунава. Ще огледаме и ще купим най-подходящото място. С тези две ръце ще изградя нашата къща, Алтъно. А ти ще бъдеш моят пристан, където ще си почивам и ще ти се радвам
- Аз пък ще превърна къщата в дом. Мама ме научи от малка да домакинствам и мисля, че ще се справя.И аз имам идея. От малка имам усет за дрехите- все казвах на мама"ако прибавиш на тази рокля една панделка от копринена, бледорозова лента, ще стане по-красива...или пък- прибави две редици копчета на тази пола и ще е по-интересна". Смятам да си купя шевна машина, сега имало много красиви и известни, казват се Сингер. С нея ще си изкарвам хляба!
Димитър каза:
- А когато имаме син, ще сме най-щастливите хора, нали?
---
Така и стана. Всичко, стъпка по стъпка се изпълни. Къщата им грееше с най-хубавата градина на тяхната улица. Димитър я направи, а отзад отглеждаше чудесни зеленчуци, имаха и кайсиеви дървета, и сливови.
А Алтъна лека-полека с шевната си машина и усета за красота, стана модистката на квартала.Това не й пречеше да бъде образцова домакиня. Никой не правеше листи за баница като нейните. Фините й дълги пръсти като фокусник разтягаха разточения лист до прозрачност. А козунаците й бяха съвършени. Къщата им беше изпълнена с радост и любов.
Син им се роди, наистина. Много красив и умен растеше.Родителите му бяха неграмотни, но прозорливи- тяхното момче не беше за работа на полето. Той ги научи да четат и пишат. Завърши университет, и то в Букурещ, защото тяхното градче остана за известно време Румънска територия. Алтъна и Димитър знаеха, че трябва много да работят, за да му помагат... и го правеха, робски труд, но имаше защо! Синът им направи кариера в професията в голям град. Никога не ги разочарова. Когато остаряха ги взе в дома си, при себе си.
Те никога не се наричаха "скъпи" или "мило", не бяха научени да демонстрират чувствата си, но...внучката им видя случайно нещо, което я изуми. Бяха 70 годишни. Дядо Димитър отиваше някъде и баба Алтъна го изпращаше на вратата на апартамента. А внучката слизаше по стълбите от горния етаж, спря се и се загледа в тях. Дядо направи крачка и се обърна - махна с ръка на баба, а тя...му изпрати въздушна целувка! Внучката никога нямаше да забрави тази картина! Помисли- колко важно решение са взели само на 16 години! Изумително...
Несъмнено и до днес още е живо усещането за обич, спокойствие и нещо красиво в техния дом. И със сигурност знаеше, че ще го помни до края.
Алтъна и Димитър оставиха дълбока следа в този живот, че са били, че са съществували.
Следа, която прилича на дъга след дъжд.