ХуЛите - Човекът вървеше бавно по улицата

Човекът вървеше бавно по улицата. Потропваше с бастунче, почукваше по стените на сградите и крачеше напред. Беше сляп, но продължаваше неотклонно по пътя си.
Човекът беше облечен чистичко, спретнато: розова риза, светлосиви панталони, старички, но лъснати обувки.
Две кучета, най – обикновени бездомни представители на кучешкия род, се появиха отнякъде, доближиха се до него и спряха. Едното го докосна с муцуна по крака, другото го лизна по ръката. Човекът трепна, протегна ръка и погали едното и после другото.
Като по подаден сигнал, кучетата застанаха пред него едно до друго, като войници в строя, и потеглиха бавно напред. Човекът пое след тях, като не преставаше да почуква с тояжката си по стените внимателно. Лека – полека почукванията ставаха все по – редки и накрая съвсем затихнаха – вече нямаше нужда от тях, кучетата вървяха бавно и уверено го водеха напред.
Гледах ги доста дълго време. Закъснявах за работа, но не откъсвах очи от тях.