ХуЛите - Себеубежище

Житото се рони сякаш златни капки.
Няколко милиона оскотели мравки –
алчни, настървени, черни и безверни,
с изтънели вени и с очи безмерни,
щъкат на пълчища, блъскат се, прескачат
голите стърнища – в опит да се смачкат,
До припадък крехки, силни до омраза –
голи, без доспехи – някой ни наказа –
дрънкаме окови – в кал и сред мъглица.
Аз не съм ни воин, нито пък царица.
Даже и под прицел мога да позная –
месеното с трици, титрите за края.
Боже, изведи ни – лутахме се дълго
в степи и пустини, в гьолове бездънни.
Писна ми от драми – вечно разделени!
Как пък друго няма – плодове зелени,
чувства лековати, мисли неузрели,
сякаш сме примати – мръсни, озверели.

Като свещ покапва кротка светлината
и чертае бавно пътя през житата.