ХуЛите - Страх

В разкъсания звезден куп от спомени за прашното му, с разранени колена детство, имаше един особен летен следобед, покрит с паяжини, мирис на застоял въздух, влага и тъмнина навсякъде. Толкова плътна, че чак миришеше на тъмно. Тогава го срещна за първи път. Не че беше невероятно да го беше срещал и преди. Дори обратното. Но него следобед осъзна, че в тъмното мазе има още някой с него.
Беше ПРИСЪСТВИЕТО. Беше навършил девет години преди месец. Кварталът ухаеше на сладко от череши и тази мисъл странно подчертаваше неговата захвърленост в нищото. Човешкото тяло няма други сетива за Присъствието освен кожата на гърба. Защо именно там не знаеше. Пък и в онзи момент това нямаше никакво значение.

– Тате, може ли някой да дойде с мен до мазето?
Той свали очилата си, потърка очи и погледна с любопитство към отвора на вратата.
– Защо трябва да слизаш в мазето? – „Колко ли силно се страхува?“
Първоначалното раздразнение от прекъсването, нещо, което винаги го „буташе в бързея“, започна да изстива под напора на любопитството му към детето.
– Мама иска да ѝ донеса нещо оттам.
От кухнята долиташе уютната мелодия на потракващи съдове. Жена му готвеше. Миришеше на зеленчукова крем супа. Намираше децата си за интересни хора. Малки галактики, открити за изследване и безкрайните му шеги. Те му отвръщаха с жизнерадостното настървение на малки градински хищници.
– Ъхъм, да не би да търсиш някой, който да дойде с теб там – долу, в тъмното …?
– Да… – осем годишното момиче се изчерви, тихичко изръмжа срещу леко насмешливия поглед на баща си и в сиво-сините му очи потрепна теменужено притъмняване.
Навън по-малката ѝ сестра, едва навършила три години, се караше на старото им куче. Беше трогателно забавна в опитите си да говори авторитетно, преправяйки пискливото си гласче. Кучето се прозяваше срещу нея, близваше я мързеливо по лицето и пак се просваше под сянката на клонестата дюля.
– Попита ли сестра си? Може би ще се съгласи да изостави за малко възпитанието на кучето, за да…
– Татеее!
Вселената беше идеално подредена до последната песъчинка тъмна материя. Една дебела муха бавно и някак нахално пресече с електриково зеленото си бръмчене Млечния път. „Почти подредена.“ – убоде го мисълта някъде над левия хълбок. Почеса се и разпери ръце:
– Обърквам се. Опитвам се да разбера какво искаш да направя?
– Да дойдеш с мен в мазето!
– Ъхъм. Сега, когато ми каза, вече съм сигурен.
В такива моменти никога не знаеше какво трябва да каже. Можеше да опита много неща, но нямаше как да знае кое ще е най-доброто. И за кого? В неговото детство възрастните често използваха децата като дистанционни за телевизора или радиото и разбира се като куриери за дребни покупки – цигари, бира, сол или захар… Нямаше право да откаже да зареже играта, за да купи връзка магданоз от кварталния плодзеленчук. Но можеше да се направи, че не е чул и бавно да се отдалечи от блока. Наказанието обаче беше неизбежно.
Особено омразно му беше да го карат да слиза в мазето. Това се случваше обикновено през почивните дни, когато майка му се развихряше с домакинския устрем на еманципирана соц-жена. В панелния блок мазето беше дълго, разклонено, практически безкрайно, защото крушките често гаснеха в старите, прашни фасунги.
В разкъсания звезден куп от спомени за прашното му, с разранени колена детство, имаше един особен летен следобед, покрит с паяжини, мирис на застоял въздух, влага и тъмнина навсякъде. Толкова плътна, че чак миришеше на тъмно. Тогава го срещна за първи път. Не че беше невероятно да го беше срещал и преди. Дори обратното. Но него следобед осъзна, че в тъмното мазе има още някой с него. Беше ПРИСЪСТВИЕТО. Беше навършил девет години преди месец. Кварталът ухаеше на сладко от череши и тази мисъл странно подчертаваше неговата захвърленост в нищото. Човешкото тяло няма други сетива за Присъствието освен кожата на гърба. Защо именно там не знаеше. Пък и в онзи момент това нямаше никакво значение.
Щом го усети да пълзи по гърба му се завъртя толкова рязко, че загуби равновесие и се подпря на стената, за да не падне. Усети студа на бетона и паяжините по лицето си. Чуваше сърцето си като барабанен бой, долитащ от една дива, непрогледна за слънчевия лъч, джунгла: дум-дум – дум-дум – дум-дум. След това различи скърцането на безброй фини крачета по бетонните стени. Неговото присъствие беше разтревожило паяците. Беше виждал някои от тях, много стари и огромни, колкото дланта му, сиво-черни.
Настойчивия теменужено сив поглед на дъщеря му будеше един повелителен сигнал за тревога, който уплътняваше спомените от детството му, даваше им определена форма, черти, намерения. Калейдоскопът от образи се завъртя все по-бързо.
Беше гневен на това невидимо присъствие, което го караше да изпитва такъв ужас. Ключът за другата лампа беше някъде далеч вляво и след това надясно, чак в дъното на разклонението, до вратата на тяхното мазе. Взираше се в безкрая на черното нищо и тихо ръмжеше от гняв. Беше готов да се бори. В гърдите му се надигна мощно желание да хване това присъствие за гърлото, да удря, да хапе, да къса и да крещи неистово в лицето му, докато… Осмели се да отлепи гръб от мръсния бетон и направи неуверени 3-4 крачки към ключа за лампата.
– Тате? – Очите на дъщеря му го бяха уловили в напрегнатия теменужено-сив възел на един въпрос.
Въртележката на калейдоскопа го изтръгна от този капан и го захвърли още по-назад във времето. Забравеното идеше толкова отдалеч и въпреки, или именно затова, толкова по-ярко му се представи то с една непосредствена свежест на цветове и звуци, сякаш не е припомнено, а случващо се на момента.
Холът беше ярко осветен от шестте електрически чаши на полюлея. Дребната фигурка на шестгодишното момче почти се беше сляла с ъгловия шкаф. Телевизорът върху него шипеше шумно, прашна, черно-бяла черга подскачаше на екрана. Единствената програма на БНТ бе свършил преди повече от час. Родителите му все още не се бяха върнали от гости. Толкова много му се спеше, че чак го болеше тялото за сън – особена, някак сладникаво лепкава болка, която пълзеше нагоре-надолу по гръбнака му, пращайки електрически гъдел в корема и крайниците. Погледна към ключа за полюлея на стената, след това остъклената врата на хола. Стъклата ѝ бяха тъмни. Близо час вече се заслушваше в това тъмно, полепнало от другата страна. Костваше му огромно усилие да отвори вратата и да пристъпи бавно в коридора. За миг се почувства наблюдаван от черният отвор на кухненската врата насреща. Пое си въздух, заклати горната част на тялото си, сякаш се заканваше на разстоянието, и хукна към ключа за аплиците в дъното, до входната врата на апартамента. Кога светлината блесна, усети сърцето си да бие чак горе, в гърлото. Преглътна с труд и сърцето си отиде на мястото. Имаше още един ключ – още едно усилие, още един скок в собствената му, тъмна и празна детска стая. Празна? След това трябваше да се върне и да загаси лампите в хола и коридора. Иначе щяха да му се карат на другия ден. Навярно повече от предния път. Беше принуден да избира: светло или тъмно, страх или ужас?
Очите на дъщеря му премигнаха на забавен каданс, сякаш времето се бе спънало в спомените му. Надеждата беше като песъчинка в това теменужено-сиво небе, около която се зараждаше перлата на една сълза. Преди да успее да отговори, безпощадното торнадо от образи отново го изтръгна и захвърли обратно при паяците в тъмното мазе.
Светът се въртеше с бясна скорост и размазаната светлина от полюлея в хола бавно изтляваше в съзнанието му. В тъмното долови Присъствието зад дясното си ухо, сякаш надничаше към лицето му. Напрежение попукваше в тялото му и бавно, някак повелително се разля в краката му. Едва се удържаше да не хукне. Към светлината! Въздух! Тича, препуска… табун коне с развети гриви над напрегнатите мускули… скачащи елени, извити в дъга… безкрайна степ огряна от слънчева светлина… надалеч, надалеч… само да не е тук с това присъствие в тялото си. Напрежението натежа в краката му и ги залепи за пода. Нещото пролази по гърба му, проникна чак до гръбнака му, обви го със студени тръпки, настани се в тялото му помръдвайки и подръпвайки го отвътре, така както се облича риза. Опита се да събуди отново гнева си, но напразно. Тогава долови други, по-различни тръпки по лявата си ръка. Те съвсем определено не идваха отвътре, нещо външно ги причиняваше. Замахна с дясната ръка и за миг пръстите му притиснаха нещо голямо, силно с много крака, което пукаше. Захвърли го в тъмата и започна да подскача и гази наоколо, дишайки пресекливо през зъби.
Когато погнусата му изчезна долови единствено една празнота. Празнота вътре и празнота вън. Присъствието беше изчезнало. Заслуша се, но беше САМ… с паяците. „Сам съм. Само аз. Аз навсякъде, в цялото мазе само АЗ.“
Навръщане в тъмното, с потракващите буркани в торбата, вървеше спокойно и уверено. Когато майка му го нахока, че се е бавил повече от половин час, не трепна. В мислите му тихо потръпваше едно „Само АЗ, само АЗ…“.

Сълзата проправи надолу по бузата ѝ мокра пътечка. Хвана дъщеря си за раменете, усмихна ѝ се и кимна към коридора.
– Искаш ли аз да те водя или ти ще вървиш напред?
– Ти къде ще бъдеш? – след кратко колебание.
– Ако ти водиш, ще съм зад теб. Как ти се струва?
– Аз да водя? – сякаш имаше нуждата да чуе отново тези думи, да се види в тях.
– Точно така. Аз ще съм зад теб на стълбите.
Очите ѝ оглеждаха лицето му без бързане. Спокойна и замислена. Малката ѝ ръка се мушна в шепата му, хвана пръстите му и стисна леко.
– Тате, хайде да те водя в мазето.

Бавно се спускаше по стълбите след нея. Най-отпред, току пред дъщеря му, вървеше с гъвкава походка на градински хищник едно малко момче.