ХуЛите - Безхлебна

В памет на Чародей
18.01.2010-26.08.2022

Нося сърцето си като рана по планинските пътеки, където сме бродили последните дванадесет години с аляския маламут. До само изгубване. Вярвайки че, за да се намери човекът напълно трябва да се изгуби. Толкова далеч, където погледът и паметта да не срещат нищо познато. Едва тогава, изправен срещу себе си – страхове и умения, има шанс да се опознае.
Така съм свикнала да е винаги с мен, на няколко пъти забравям, че съм сама, неволно пускам ръка по бедрото си, знак, който той винаги разпознава и подава муцунката си, за да го погаля.
Ръката ми увисва и рязко се спира във въздуха, като при докосване на гореща печка. Не усещам влажната муцунка, нито щръкналите напред ушички...Тази болка ще жари навътре завинаги в мен. До края. Трябва да се науча да я укротя. Трябва да я възпитам. Любовта има качеството да руши. И е способна да унищожава слабите характери. За истинския живот са нужни здрави мишци и тренирани мускули. Най-трудният за подчиняване е мускулът на сърцето.
Човекът лесно може да се съкруши. За да се зарадва, трябва да си създаде повод.
Толкова се бях задръстила с градски живот, че от импровизирания паркинг при Богоя до връх Васильов се качих за 38 минути, Катешки ход, усъвършенстван последните дванадесет години в съжителство с маламута. Така бързото за повечето хора темпо, за мен е нормално. Към системата за движение с времето привикнах сърцето и белите дробове, така че физическите дефицити да не възпрепятстват скоростта на движение.
У дома! Планината е моето у дома. Никога не ме е посрещала като хищник, винаги гостоприемно ме е допускала в пазвите и тайните си , след което е осигурявала прозорец от време и подходящи метеорологични условия, за да се прибера в човешкото си обиталище.
Живея в централна България, подножието на Стара планина. Наричам го Подбалкана, /правилно е Предбалкана/ влагам смисъл на защита и убежище. До стотина километри с автомобил е най-далечното ми отстояние от подход към хижа. Затова при недостиг на време си позволявам да тръгна и в 13,00 часа, знаейки че имам достатъчен светъл отрязък до края на деня, за да се върна обратно. От дете свикнах с преходите до хижи Дерменка, Добрила, Козя стена, Ехо, Плевен, Мазалат, Чучул, Ком, Коман, Вежен, Бенковски и някак не ги приемам за същинска планина. Никога не подценявам условията, познавайки участъците, усещам как природата ме приема като част от пейзажа. Гордея се с тренираното, въпреки физиологичните дефицити тяло, което не ме предава и опазва лудата ми глава, която често композира рисковани преходи. Естествената красота и грацилност ме изпълват с гордост, движейки се по пресечен терен с лекота и увереност. В планината винаги се чувствам здрава. Правила съм преход двадесет дни след операция и никога болка или неразположение не е помрачавало споделената радост от сливането с природата. Тук не се чувствам турист. У дома съм!
В повечето случаи съм облечена небрежно, не като градските туристи със скъпа и маркова екипировка. Изключение направих само за прехода Ком- Емине. Не съм безотговорна, нито безразсъдна, но след като мога да мина по тениска и къси панталонки с туристически сандали, купени от Лидл за 36 лв /много съм горда с тях! /, не виждам защо трябва да нося излишен товар. Абсолютно сцепление с всякакъв терен, без приплъзване по сипеи или хлъзване по треви. За разлика от скъпите и маркови сандали, които си купих за прехода Е3 и се скъсаха още на първото обуване . И днес, знаейки че ще ми отнеме само три-четири часа, съм сложила ветровката в чантата, която нося на рамо. Без раница. Градските туристи, които са пренощували в хижа Васильов отдавайки се на обилни количества храна и алкохол ме критикуват открито в лицето, докато се разминаваме. Те са изпълнили тяхната представа за „покоряване на планина” в пълно бойно снаряжение, екипирани като за поне десет дневен преход без слизане в ниското и понеже съм самостоятелно движеща се жена – лесна за нападки, зашлевяват в лицето ми репликата:
- Заради такива като тая стават планинските спасителни акции. Пишман туристка, вижте я как е тръгнала в планината.
Помъдряването с възрастта е голямо облекчение. Научила съм се как хората виждат според собствената си ценностна система и затова продължавам без да отдам влияние на думите им върху мира в душата ми.
Още при тръгване времето е облачно. Когато си уморен от живота сред хората, някак става все едно дали облаците са ниски и дъждоносни. Умората има качеството на безразличие. От опит зная, че в планината винаги е възможно да ме навали, дори в ясно време. Картината тук е толкова динамична и бързо променяща се, че в разстояние от няколко минути могат да се сменят минимум две годишни времена. Никоя екипировка не може да спре сериозен планински дъжд. Установила съм , че с колкото по-малко дрехи съм навлечена при дъжд, толкова по-добре. Важно е да имам сух чифт в автомобила или раницата за преобличане и затова гледам да предпазя от дъжда техниката, която нося.
Рядко нося храна. Преди години един автор ме нарече Пшеничена, посвещавайки ми стихотворението Пшеница, вероятно му приличам на човек, който ражда житото, от което ще се смеле и изпече храната за душата. Но оставайки толкова често безхлебна, се определям като книжна или хартиена, винаги в раницата или чантата ми има книга и тефтер с химикалка за писане. За градските туристи това е необяснимо излишен товар. За мен – щом стъпя на пътя и думичките от изповедта идват като пълноводен поток, клокочат и бълбукат, мира нямат, докато не се избродират върху белият лист. Едва тогава постигат някакъв относителен мир и в главата ми става спокойно и тихо.
Задължителен атрибут са туристическите щеки. С тях по-скоро браня страха си от каракачанките кучета, макар че обикновено ги респектирам с уверена нотка в гласа си, отдалеч подвиквайки :” Опа, опа, опа!” Без щеките не тръгвам. Глупави дамски предразсъдъци.
Въпреки ниската облачност, от върха виждам Арката на свободата. Липсва ми аляският маламут. Не мога да се движа с него, чакам ме у дома, удобно излегнат в неговата си стая.Затова го нося на щампа върху тениска . А под нея, дълбоко инкрустиран в сърцето.
На връщане настигам поредното човече-одиночка. Наричам така тези свободни и целеустремени души, които се качват в планината заради самата планина. Винаги се движат по един – мъж или жена. Душата, с която се срещнах днес се казва Даниела. Слабичка, дебело облечена, с искрящи, пълни с радост и живот очи. Заговори ме първа. От споделените няколко крачки научавам, че е само с година по-малка от мен и се движи така: със стария си автомобил стига докъдето може и после разчита на собствената си сила. На импровизирания паркинг я изчаквам и й подарявам една бройка от Свирепо усилие. Винаги в автомобила се намира по някоя бройка , точно за такива случаи. Даниела цялата грейва. Ромони и чурулика от щастие.
Толкова е хубаво, когато книгата среща сродна душа, за да се споделят взаймно.
Няколко благословени часа живот! Благодаря!