ХуЛите - Чернови върху пясъка

Светът по здрач е много син.
(Метафора навярно е това.)
Притискам уморената глава
до моя непораснал син.

Той доверчиво спи у мен
и – както е обикновено,
вали дъждът – капчукът стене,
и паякът плете – блажен.

За всяко земно тържество
съм благодарно ням свидетел –
светликът в лумналото цвете,

дъхавото юлско пиршество,
пчелицата, водата и просото
и за вкуса на хляба и живота.

***

Нима човек живее за пари,
когато си отиде, де ги носи?
Осъмвам често в купища въпроси –
до първите припламнали зори.

Купуват ли се здраве и любов,
приятел и дете, и дом за двама?
На този свят по-страшно няма,
ако загубиш вярата си в Бог.

Защото – спрял пред райската врата,
ще разбереш, че празни са ръцете,
но няма път към тленното назад.

Тъй бързо ще преминеш през света.
Животът ти, дордето го усетиш,
невидимо и тихо е изтлял.

***

Болят ме коленете нощем.
Сякаш някой в менгеме ги стиска.
Но жива съм – дотолкова, че искам
да бродя из полята още.

Не се отказвам, болко моя,
причини нямам никак – да те мразя,
чрез тебе щом успявам да опазя –
духа, страстта, дори покоя.

За миг отпуснеш ли си пипалата,
олеква ми така, че светлината
през мен минава – мека и ефирна.

Ще дойде ден да станеш непозната.
Като мушици в есенна позлата
нечуто ще се пръснеш из Всемира.