ХуЛите - Мястото

Трябва да напусна Жорж...
Отдавна си мисля за това, но зная, че ще му липсвам много. Той е толкова непохватен във всичко и едва ли би се справял сам. Неговите проблеми винаги са били и мои. Аз го познавам много добре и знам в кой момент кое решение е най-правилното за него. Може би той точно затова ме цени толкова много...
Той е нерешителен. Дори бих казала – изнервящо нерешителен! Често протака нещата и в повечето случаи губи от това. Аз съм единственият човек, който му помага. Без мен той направо е свършен! Не искам да абсолютизирам моето място в живота на Жорж, но той знае много добре какво съм аз за него. Без мен сега той нямаше да бъде това, което в момента е!...
Аз също можех да направя кариера... След няколкото филма, в които се снимах, имах още покани – все от знаменити режисьори! Но не ги приех. Бях посветила цялото си време на Жорж. Той имаше нужда от мен и то особено тогава, когато съдбата му поднесе на куп няколко неприятни години. Но благодарение на мен, благодарение на моя опит, нюх и вродената ми женска хитрост, аз успях да го изправя на крака. Има някои неща, за които само една жена може да се досети...
Понякога съжалявам за тези четири години, прекарани с Жорж. Животът ми можеше да протече и по друг начин... Докато се снимах в „Очевидката“, един твърде успешен филм, а и след това, бях обсебена от десетки обожатели. Но аз бях влюбена в Жорж. Той беше едиственият за мен… А aз можех дори да замина за Америка! Тогава животът ми можеше да бъде съвсем друг. Ако бях продължила да играя... Киното ме привличаше... Е, може би нямаше да стана толкова известна като най-големите холивудски звезди, но най-малкото щяха да пишат по списанията, щяха да говорят за мен като за една много добра актриса...

Когато срещнах Жорж, изведнъж се промених. Станах сантиментална и престанах да мисля за себе си. Влюбих се в Жорж и живеех само за него. Той съзнаваше своето положение и се вкопчи за мен като уплашено дете. Тогава аз се радвах, че той има нужда от мен, но и аз, да си призная, имах също нужда от него. Привличаше ме неговият чар, неговият френски акцент, неговата детска импулсивност... Той така и не прие поне част от моята увереност, от моята решителност...
Вече прехвърлих трийсетте, но мисля, че не е късно да направя нещо по-добро за себе си. Жорж отдавна се съвзе и неговата фирма върви добре. Напоследък забелязвам едва доловима, но все пак осезаема хладина от негова страна. Не се любим толкова често, както преди. А освен това го хванах в една малка лъжа, за която той сам се изпусна...
Трябва ли да чакам до края? Да чакам връзката ни да се сгромоляса и да не мога да се измъкна от руините? Ние не сме женeни. И двамата сме свободни и можем да живеем както ни харесва. Но мисля, ще ни е трудно да се разделим. Все пак тези четири години бяха наши...

Ана реши да излезе на терасата. Наближаваше девет вечерта, а Жорж още го нямаше. Въпреки че се опитваше да приема спокойно отсъствията му, напоследък Ана бе станала нервна и по-неспокойна. А отскоро, докато го чакаше сама вкъщи, започна да си пийва по чашка-две, като винаги се оправдаваше пред себе си, че алкохолът й е необходим само временно. Тя може да престане веднага, щом се почувства по-добре, щом успее да вземе правилното решение... Ана гледаше светещия град от терасата с чаша уиски и галеше глуповатата муцунка на кучето мелез, което Жорж й бе подарил. Тя набра за пореден път мобилния номер на Жорж, но той не отговаряше.

Много ще му липсвам. Всъщност, ще си липсваме един на друг и двамата. Вярвам, че той ме обича. И аз го обичам...
Аз винаги съм му подсказвала правилния път, разбира се, без да се натрапвам. Мъжете не харесват да бъдат поучавани. В това отношение аз съм много внимателна с Жорж...
И все пак, може би ще е по-добре и за двама ни, ако поне за известно време се разделим, ако замина някъде. Така Жорж би имал време да си даде сметка, дали може и без мен. Аз също ще разбера мога ли без него... А щом се върна, ще ми стане ясно всичко, дори и да не ми каже направо... Дали Жорж ще ми се обажда по телефона всеки ден? Ще ми бъде интересно да узная… Да, точно така ще направя! Ще му кажа, че ще посетя майка ми – само за седмица-две, че се налага...
– Трябва да си приготвя нещата! – каза уверено Ана и тръгна към спалнята. Кученцето подскачаше около нея и й се пречкаше в краката.
Тя смъкна своя малък дамски куфар, който беше върху гардероба, и започна да го пълни. Не успя да побере всичко и взе една от спортните чанти на Жорж.
– Какво ли би казал Жорж? – и само след момент колебание, Ана махна с ръка и сама си отговори: – Нищо, разбира се!
Тя повдигна рамене и прибра останалите си вещи вътре. От банята донесе тоалетните си принадлежности, гримове, кремове и кърпа за баня. След това взема куфара в едната си ръка, а спортната чанта „Саломон“ преметна през рамо. Но кой знае защо, тя не можеше да помръдне от мястото си, да направи и една крачка дори. Краката й се бяха залепили за пода и тя не можеше да ги помести и на сантиметър. Ана стоя така – изправена и неподвижна, с куфара и чантата, готова за път, само няколко секунди, но на нея те й се сториха цяла вечност.
Мелезът се бе изправил пред нея, опитваше се да стои само на задните си лапи и въртеше възбудено смешната си къса опашка.
– Аз още не съм готова да напусна Жорж...
Ана изрече тези думи бавно и отчетливо, с такава интонация, сякаш не бяха изречени от нея. Куфарът и спортната чанта сами паднаха на пода. Краката й изведнъж олекнаха и й позволиха да се движи. Тя започна възможно най-бързо да изважда дрехите и да ги подрежда обратно в гардероба. Занесе и подреди старателно нещата си в банята. Погледна се в огледалото. Видеше ли я Жорж, какво ли би си помислил? Как ли би реагирал?

Ако намеря място, където бих могла да отида, ако мога да осмисля по някакъв начин моето заминаване, бих се решила... Просто аз няма при кого да отида, къде?... Уморена съм, а ми е рано да се чувствам така... Жорж дали е забелязал?... Не, аз не съм уморена. Отегчена съм. Отегчена съм, защото нещо ми липсва. Не зная точно какво, но усещам празнотата. Аз не мога да осмисля напълно тази празнота, но не мога и да я премахна. Тя ту идва, ту си отива. Ако споделя моите настроения с Жорж, той едва ли ще ме разбере... А с кой друг бих могла да говоря за това?...
Необходимо ми е ново място, откъдето бих могла да тръгвам и да се връщам. Някоя къща близо до морето, може би... Място, където бих се чувствала по-сигурна... Не трябва да оставам при Жорж. Ние сме различни, пречим си един на друг...
Дали е вярно всичко това? Уморена съм и главата ми ражда щуротии! Аз съм една мнителна и суетна жена! Сама си създавам проблеми, а животът ми с Жорж е съвсем нормален!
– Аз още не съм готова да напусна Жорж... – каза Ана, сякаш търсеше убеждение в правотата на думите. – А може би е по-добре да изчакам, първо да поговорим...
Тя пак излезе на терасата, наля си втора чаша и реши, че трябва да мисли за нещо друго. Не бързаше да отпие. Загледа се натам, откъдето Жорж трябваше да се появи...

Ана,
знам, че ще ти липсвам много. Надявам се, че ще се справиш и сама. Между нас няма друга жена. Аз си тръгвам сам. Все още не е късно да променя живота си. Ти също. Грижи се за кучето. Купил съм го за теб.

Целувам те,
Жорж

Писмото е оставено до вазата върху хладилника. Ана още не го е забелязала. Жорж беше заминал сутринта с твърдото намерение да не се връща. Ана стоеше, опряла лакти върху парапета на терасата. Още не е отпила от втората чаша. Кучето спи в своето сандъче, което Жорж му бе сковал. Свито на кълбо, то прилича на малко лисиче. Ана се заслушва в неговото равномерно дишане. Отвреме навреме ушите му потрепват, а нослето му се сбръчква.