ХуЛите - Дели Андрей

Не беше от мъжете, които ще си замълчат или ще се скрият в ъгъла. Приличаше на гордия си баща, пред който винаги заставаше с възхищение и синовна почит. Много трудности беше видял той в живота си, но стоеше изправен като дъб сред полето, дори и сега, наближавайки достолепната възраст. Така учеше децата си да превозмогват всичко и да пазят чисто родовото име.
Приведен зад каменния зид на кладенеца, Андрей чакаше жена си да се покаже на пътечката. Снощи в постелята им се беше разплакала и, задъхвайки се, разказа как едва се е отскубнала от похотливата мъжка прегръдка на един турчин. Кръвта му кипна! И една синина му показа, надигайки бялата си кенарена риза. После скри руменото си от срам лице във възглавницата и продължи с часове да плаче. Малкото им дете в люлката я чу и започна да ѝ приглася. Тя го прегърна и извади бялата си гръд, а той дълго я гледа със свито сърце, решен да потърси възмездие.
Здрачаваше се и Андрей знаеше, че като нахрани кравата и коня жена му ще дойде на определената от нападателя среща до сухия кладенец. Беше запомнила подхвърлените зад гърба ѝ настоятелни мъжки думи . Той се огледа, за да зърне навреме дали насилникът не се задава, но всичко беше още тихо и нищо не предвещаваше какво ще се случи съвсем скоро. В махалата пропищяха от такива набези, а до скоро те бяха немислими за квартала им. Турците отдавна знаеха, че за да покаже смелостта си някой от тях, трябва да влезе посред нощ невъоръжен в Каргона.
Изведнъж разпозна по походката наперения чалмалия с лъскав наган, който не криеше самодоволната си усмивка и вървеше спокойно към мястото на срещата. В началото на пътечката се зададе и Мария. Пристъпваше плахо, готова всеки момент да побегне, а с една ръка притискаше гърдите си, откъдето сърцето ѝ се готвеше да изхвръкне. Андрей се снижи още, за да не може да го види приближаващия мъж и затаи дъх. Очите на младата му жена шареха насам-натам и като че ли го търсеха и молеха в страха си за помощ. Даде ѝ мъжка дума, че няма да позволи да ѝ се случи нищо лошо, а тя му имаше доверие. Дебелата плитка се беше извила през рамото ѝ като въпросителна, която търси отговор на незададен, но задушаващ я въпрос...
Турчинът се облегна на започналия да се рони стар каменен зид на кладенеца и впери сладострастен поглед в приближаващата стройна фигура на Мария. Дали за да покаже по-голяма мъжественост, сложи ръката си на оръжието, а другата гореше от нетърпение да докопа жертвата си. Беше изненадан, че я вижда, послушно приближаваща днес, след като вчера му се съпротивлява така,че успя да се отскубне и да побегне. Запомни големите ѝ уплашени очи на кошута и обезумелите удари на сърцето ѝ, което се блъскаше в ухаещите ѝ на кърма гърди. Представи си как прегръща гяурката и я подчинява на похотливите си страсти... Но точно в този момент усети силен удар по главата и се строполи. Някой го вдигна с железните си ръце като бъчва с вино и го хвърли с цялата си сила в пресъхналия кладенец. Чу само женски писък, а после съзнанието му потъна в непрогледна тъмнина.
Андрей се спусна да прегърне треперещата си като лист съпруга. Погали русата ѝ плитка и започна нещо тихичко да ѝ шепне, но тя не беше в състояние да чуе думите му. През целия път до тях стискаше ръката на мъжа си, а сълзите и капеха върху пазвата, която се надигаше като развълнувано море. Нощес се мяташе в постелята, преследвана от кошмари и проплака на няколко пъти в съня си.
Сутринта в двора им нахлуха две заптитета. Похлопаха на портата и пръв навъв пред тях застана баща му.
- Кажи на сина си Андрей, че го чакаме да го заведем в конака при местния валия! И нека побърза!
През отворения прозорец от втория кат на къщата надничаше побелялото от страх лице на снаха му Мария. Тя едва сдържаше напиращите в очите ѝ сълзи, притиснала малкото му внуче-сукалче до гърдите си. Старецът я видя и побърза да извърне лице към неканените гости. Но преди да каже нещо, усети стъпките на най-малкия си син. Направи крачка назад, а едрият смелчага излезе, стиснал отбранително юмруците си. После заптиетата го поведоха.
Извитите стълби на конака скръцнаха под стъпките на Андрей, сякаш искаха да го предупредят да внимава. Двамата мъже, с навити чалми на главите си, отвориха голяма дървена врата и той прекрачи прага ѝ. Валията го чакаше, седнал на миндера, подложил няколко възглавници зад гърба си.
- Ашколсун бе, момче! Не съм знаел, че си такъв ербап, а от години познавам баща ти. Чудя ти се откъде имаш такава смелост, че да хвърлиш турчин в пресъхнал кладенец! Говори, не се бой! - подкани го градоначалникът.
Андрей не повярва на доброжелателния тон и се замисли какво да каже. Но след миг смелостта прочисти гърлото му и той не спести нищо от разказа за случилото се с жена му, нито от изгарящите го взривни емоции. Сподели и за другите набези, които бяха преживели неговите комшии.
Валията прехвърли мълчаливо няколко пъти кехлибарената броеницата в ръцете си с непроницаем поглед, а след това се прокашли като човек, взел решение, и каза уверено:
- Дели Андрей си ти, момче, да знаеш! Мисля, че с това прозвище ще те познават и говорят за теб бъдещите ти внуци! Върви сега и успокой жена си, а на твоя баща прати поздрави от мен!

* * *

Този разказ е написан по действителен случай. Това е история от спомените на татко. Той също я научил от баща си. Всички в Каргона (най-стария квартал на Ямбол)
знаеха кой е рода на Дели Андрей. А аз се гордея и днес с "лудостта" на пра-пра дядо ми, дръзнал да накаже един турчин за посегателството над жена му така, че да събуди възхищение дори и у поробителите!