ХуЛите - Сега

Автомобилът зави надясно и се включи в задръстването по околовръстния път.
- Защо мина оттук? – нервно попита красивата и зле облечена млада жена. – Можеше да продължиш направо.
Мъжът до нея не отговори. Пусна фаровете.
- Защо не отговаряш? Какво изобщо ти става напоследък?
След около километър ги спря пътен полицай и поиска документите за проверка. След това помоли шофьора да отвори багажника. Козирува му и му пожела лек път.
- Какво искаше тоя? – попита пак младата жена.
Мълчание.
Повече не проговориха, докато най-сетне автомобилът спря. Мъжът остави фаровете да светят, отвори багажника и взе десетина некролога. Започна да ги лепи по дърветата.
Зле облечената млада жена го гледаше мълчаливо. Когато мъжът се върна, тя каза:
- Знам, че трябваше да завиеш надясно. Знам, че ако беше продължил направо, нямаше да минем покрай училището на детето. Всичко знам. Но защо не ми говориш? Нима съм виновна?
Двайсетина минути по-късно съпрузите вече бяха у дома си. Късната есен този път беше по-топла от ранното лято – времето наистина започна да променя климата на земята или пък обратното. И все пак оная тревога на септември, когато лятото вече няма сила, а зимата набира мощ, когато листата окапват и гравитацията ни подсеща колко сме земни и нетрайни, тази тревога принуди двамата да се сгушат един в друг и да замълчат. Сгушиха се не за да се стоплят, а за да останат заедно. Дори сега. Най-вече – сега.