ХуЛите - Обречен

Вървиш по пътя си неравен,
непроходим е – ти си го избра.
Огъва вихър дървесата,
отвсякъде те шибат клони,
дъждът плющи по тяло изнурено –
горчиви вопли заглушава.

Нощта се спуска подранила.
Когато мрак е обладал душата,
недей надежда плаха да таиш
сълзѝте слънцето да изсуши,
дървета вейки в арка да сплетат –
щастлив да минеш ти под нея.

И не жали, че път трънлив си пожела –
обречен си на горест вечна
дори сред дъхави поля да бродиш,
да те облъхва нежен летен повей
и в шпалир ален маковете да ти кимат.
За блян несбъднат би всякога тъгувал,
сърцето щом неспирно страдания жадува.