ХуЛите - За трети път из Кресненското дефиле

Tрети път е условно казано. Вече съм пребродил пътеките от триъгълника Благоевград-Разлог-Сандански десетки пъти. Всеки излет ме убеждава в едно – влюбен съм в този див край, неговите хора и обичаи.

Снимки от пътеписа могат да бъдат разгледани тук:
https://photos.app.goo.gl/HwJ543ozs1gMsrYu8

Първият маршрут, който изследвам минава през селата Покровник, Падеш и Лешко. Село Покровник, което е почти квартал на Благоевград, крие старото селище Скаптопара – пра-родителя на съвременния град. Виждат се останки от църква, жилищни сгради и търговски комплекс, като местността е отворена за посетители.
Преминавам през Падеш, където има няколко исторически сгради и оставям колата на чешмата в Лешко. Тръгвам пеш нагоре към крайните махали, където за моя радост заварвам местни хора да реставрират старата си къща. На връщане спирам пред друг двор, където възрастно семейство ми разказва как отишло да живее при децата си в САЩ, но не могло да издържи да гледа телевизия по цял ден и се прибрало на село.
Връщам се в Падеж. Ако продължа нагоре и на запад ще достигна местната забележителност – Коматинските скали. Вместо това свивам към Благоевград и се прибирам.
Следващото направление е правата отсечка между Благоевград и Кресна. Не тръгвам в ниското, покрай Струма, а оставам в полите на планините – първо Рила, после Пирин. Стигам с кола до село Цéрово, на няколко километра на югоизток от Благоревград. Селото е българомохамеданско – с цветни къщи и хора и много домашни животни – овце, кози, бели магарета.
Тръгвам нагоре (изток), пеш по коларския път, който скоро става много стръмен. След около час стигам огромна метална конструкция, вероятно антена или предавател на мобилен оператор. Ако продължа нагоре и на изток, ще изляза при селата Долно и Горно Осеново. Вместо това завивам на юг и поемам към Попова глàва – малък връх, където виждам да се вее българското знаме. Тук през междусъюзническата война се е намирала най-северната българска позиция, преди армията ни да контра-атакува гръцката и да я хване в чувал в Кресненското дефиле.
Скоро се показват и първите къщи на Градево – село разпръснато из полите на Рила в диаметър от 5-6 километра. Много от селата в Македония се различават значително от тези в Тракия например. Къщите не са построени една до друга и няма рязко изразена граница между началото и края на селото. Стопанствата са по-скоро организирани по махали, които отстоят на няколко километра. Нерядко се случва къщите да са разпръснати и самостоятелно.
Стигам до разклонение. Надясно и на югозапад е град Симитли. Наляво и на юг е една от църквите на Горно Градево – Свети Никола. Достигам до храма, откъдето ми се открива гледка към заснежените орлови криле на връх Пирин. Черквата е на 160 години (през 2020) и надписите по нея имат много от старите български букви – ѧѫѣ.
Продължавам надолу по коларски път и излизам на шосето за Предел. Пресичам го и тръгвам по река Порогошка. Ако продължа нагоре и на изток по нея ще стигна до Предел. Вместо това, завивам на юг и се отправям към село Брежани. Преминавам два параклиса, единият от които е старо тракийско оброчище. Излизам на върха на склона и пред мен се показват първите къщи на крайната махала на Брежани. Пътят обаче изчезва. Връщам се на това място три пъти, докато намеря брод през дерето, като така и не успявам да открия откъде е минавал коларският път.
По време на тези скитания срещам един от местните – единственият, който живее в махалата за постоянно. Къщата преди него се е срутила, а до нея на пост стои изоставен пчелин, повдигнат на три метра над земята върху дървена платформа. „За да не ядат мечките от меда” – обяснява ми новият познат. Самият той е обут в галоши, изтъркани вълнени потури с неопределим цвят, прихванати в кръста със сиджимка. Нагоре носи риза, отново в неясни нюанси, а на главата му седи шапка, нищо че е посред лято.
При всяко мое посещение говори за едно и също – как хора от селото се опитват да го ограбят, докато го няма вкъщи и какви хубави врачки е имало в миналото (които ако още ги имаше, могат да му кажат кой се опитва да го ограби). От неговата къща до Брежани се стига за около час по коларски път, който криволичи сред срутените галерии от старата мина за въглища.
От Брежани се разделят два пътя, които продължават на юг. Първият минава през западната махала на Ракитна, Сенокос, Ощава, Влахи и Кресна. Вторият минава през центъра на Ракитна, Мечкул, Стара Кресна, Влахи и Кресна. Тъй като вече съм писал обстойно за пътешествията си по тях, се спирам до тук и поемам в посока – Долно и Горно Осеново, които споменах като възможни отбивки от Попова глàва.
На това пътешествие тръгвам със стария си другар – дедо Бисер. Оставяме колата на центъра в Долно Осеново и поемаме нагоре по реката към Горно Осеново. Селото е разположено по двата бряга, които са толкова стръмни, че къщите са „накацали” една върху друга, а нивите са терасирани. Жителите на селото са предимно българо-мохамедани. Жените носят шарени забрадки. Основният поминък са тютюнът и картофите. Учудва ни, че нивите все още се обработват на ръка – с мотика и рало, а транспортът се извършва от бели магарета.
Първият път се губим и не намираме Горно Осеново, но вторият поправяме грешката си. Горно Осеново е населено с българи, но от селото са останали само няколко пълни къщи. Повечето са се преселили в града или в чужбина. В една от къщите ни посрещат, нахранват ни, напояват ни и ни показват къде да си наберем бял бъз за сироп. От тук, ако продължим нагоре и на северозапад ще излезем на село Горно Хърсово и парк Бачиново, откъдето можем да стигнем Благоевград.
Вместо това се спускаме обратно в Долно Осеново и сядаме на втория етаж на заведението в центъра. Поръчваме по една лимонада и порция кюфтета с пържени картофи, за да завършим пролетното си приключение.
Следващата ми цел е да намеря стария керванджийски път от Банско за Мелник, по който чорбаджиите от онова време ходели да си купуват вино. В първия си пътепис погрешно предположих, че този път е слизал от Банско, през хижа Моравица до Брежани и е продължавал на юг към Ракитна, Мечкул и Сенокос. След по-подробно проучване сред местните жители, научавам че пътят е тръгвал от Банско, минавал е през Моравица, но след това не се е спускал към Брежани, а е сечал директно към Сенокос, Ощава, Влахи и надолу към Мелник.
За похода ми от Брежани до хижа Моравица имам отделен пътепис – „Най-страшната нощ”. За съжаление, поради силното психическо напрежение, което усещам, успявам да прекарам една нощ на Моравица и се завръщам в Брежани, без да продължа към Банско. В друг ден, оставям колата в Сенокос и тръгвам нагоре към Чакъровата махала. Поздравявам местните, с които вече се познавам добре. Те ме упътват нагоре, към старото тракийско оброчище, сега християнско светилище – Свети Георги.
Пътечката се вие между реставрираните къщи и старите, които все още заплашват да се срутят. Изкачвам стръмния рид над махалата и от втори опит намирам оброчището. Светилището представлява еднометров каменен зид, завит в кръг. В средата му са подредени късове от скала. Местните са оставили и кутийка с облика на Свети Георги. От тук на север се вижда чак до Благоевград, а на юг до Кресна. Сядам на камъка да погледам – издигат се върхове, прииждат облаци и мъгли, виждат се долини. Дишам десетина минути и продължавам нагоре през боровата гора към местността Селище.
Скоро излизам на песъчлива поляна, където пътеката се губи. Намирам я в горния край и виждам, че се разделя. Надясно слиза към другите махали на Сенокос, наляво продължава нагоре към Селище. Тръгвам наляво и излизам на друга поляна, в центъра на която стърчи вековна върба. До нея лежи ръждясала поилка за овце. Личи, че навремето мястото е било оживено. Ако продължа нагоре би трябвало да намеря пътя за Моравица и Банско, но спирам дотук и се връщам в Сенокос. Така мечтаната връзка с керванджийския път оставям за четвъртото издание на пътеписа.
В следващите си разходки заедно с дедо Бисер обхождаме района на село Стара Кресна. Оставяме колата в центъра и тръгваме нагоре към ветрените перки. Когато ги достигаме се открива гледка към завоите на дефилето. Чуваме двигателите на преминаващите коли, а зад гърбовете ни се извисяват снежните върхове на Пирин. Заобикаляме селото и спираме до младите борове, за да си наберем шишарки за боров мед. След това продължаваме, спускаме се в дерето и пресичаме реката.
След половин час преход в посока стари Мечкул, стигаме призрачната черква, до която сме ходили толкова много пъти от другата страна. Този път обаче, намираме и нещо ново – основите от манастирски комплекс, в близост до черквата. Сградите сигурно са били внушителни защото размера им заема голяма площ. Около нас се редуват участъци от слънце и мъгла и изведнъж се появяват главите на местните говеда.
От хората разбираме, че тук е бил центърът на старото село Мечкул, под който се намирали лозята и маазите за съхранение на вината. Според легендата, по време на балканската война, позицията на българските чети е била на село Ракитна. Воеводите чакали подкрепа от армията. През това време пристигнали овчари каракачани и помолили да преминат на юг. Воеводите ги пропуснали, но ги накарали да платят.
За да си отмъстят за несправедливата според тях такса, каракачаните казали на турската армия, която била позиционирана в долния край на дефилето, че регионът се пази само от чети и армия все още няма. Добили кураж от тази информация, турците се вдигнали и опожарили Стара Кресна и Стари Мечкул. Ето защо днес тук не живеят хора, а църквите са порутени.
Връщаме се в Стара Кресна, където посещаваме опожарената от турците черква. За разлика от тази на Стари Мечкул, кресненската е с укрепени основи и окосена вътрешност. До нея се издига новата черква, в която се е помещавало училището. Разглеждаме двете сгради, говорим с хората, които копаят в околните дворове и с това преходът ни приключва.
В следващите дни слизаме в дефилето. Ще изследваме стария римски път, който по-късно е укрепен и довършен от българите през 1933 година. В момента той преминава на двайсетина метра над шосето. Големи участъци от него все още стоят непокътнати, други са разрушени, за да се положат основите на асфалта.
Намираме началото на пътя при първия завой след влизането в дефилето. Оставяме колата при къмпинга за рафтинг и потегляме нагоре. Пътят се вие, покрит с ниска зелена трева – предполагам, че няма по-висока растителност защото в бил покрит с дебел слой чакъл, който не позволява на растенията да избият. Много от подпорните му стени са укрепени с красиви зидове, следи от които могат да се видят и от самото шосе. Вървим около километър на юг, когато пътят изведнъж изчезва в отвесен откос – явно взривен, за да се положи асфалта.
Връщаме се до колата и продължаваме надолу. Паркираме на следващата отбивка и отново се качваме по стария път. Вместо да продължим по него обаче, хващаме по пътечка, която стръмно се изкачва нагоре. Ходим двайсетина минути и излизаме на огромна поляна с няколко изоставени селскостопански сгради и порутена къща.
Връщаме се до стария път и продължаваме на юг. С няколко прекъсвания достигаме до кресненските ханчета. Интересно е да отбележим, че върху покрива на първия тунел все още стоят каратечните гнезда за отбрана от нападение (вероятно строени през комунизма). Почиваме на ханчетата и поемаме пеша на юг. Пътят се издига над шосето и отново излиза на своеобразна тераса с няколко къщи и стопански постройки. Земята тук обаче е поддържана, един от стопаните дори пръска дръвчетата и лозето си с бордолезов разтвор. Лозничките в двора му са посети по непознат за мен начин – стърчат като пръчки на половина метър над земята, без циментови колове и тел. Сортът е керацуда.
Точно от другата страна на тересата (през шосето и реката) се виждат останките от стария каменен мост, по който пътят е пресичал от другата страна към Стари Мечкул. Сега той не съществува, но зидарията от основите му изглежда като картина на велик художник –доказателство за уменията на едновремешните майстори.
Пътеката се разделя на две – основна и отклонение, като ние избираме да проверим тайните на отклонението. Не оставаме разочаровани – на следващата височина намираме укрепени каменни окопи – останали вероятно още от стражевите римски кули (или каратечни гнезда от междусъюзническата война). Пътеката продължава на запад, по поречието на прииждаща от пролетните валежи река, защитена от надвисналите над нея чинари.
Връщаме се по основния път и слизаме по него, докато не го изгубваме в основите на разрушен мост. Качваме се на колата и я паркираме на отбивката за село Ощава. Този път поемаме на север (за да се засрещнем с предишната отбивка) по коларски път. Скоро излизаме на стария римски, като отново се дивим на чудната зидария в основите и гледката над дефилето. След около половин час достигаме срутения мост.
На връщане към колата срещаме местен овчар, който кара стотина овце каракачанки, придружени от няколко каракачански кучета. Овцете са с дълга, тъмно-кафява козина/вълна и са много дребни, в сравнение с останалите породи. Завършваме нашата експедиция и оставяме останалата част от пътя (до Кресна) за следващо пътуване.
Продължавам с обиколка на селата от западната страна на дефилето. Започвам от северния вход и село Крупник. То е едно от най-големите населени места в общината, като спокойно може да се приеме за малък град. В центъра му се намира хубав парк с плоча, която възпоменава посещение на Гоце Делчев с неговата крилата фраза – „Светът е арена за културно съревнование между народите”. От Крупник тръгва коларски път, който се изкачва до входа на дефилето. На върха се намират останки от кошари, виждат се отсрещния връх с лешоядите и цялата симитлийски котловина.
На запад и нагоре от Крупник е Полена – малко и спокойно село. Шосето се стеснява допълнително, като преминава в еднолентово и води до Сушица. Навремето селото е имало няколко хиляди жители, от които днес са останали само десетина мъже пенсионери. Те гледат овце и кози, които пасат по околните чукари.
От Сушица на юг поема коларски път, който се движи успоредно на дефилето и излиза на село Горна Брезница. От тази страна няма нито едно село по продължение на дефилето, за разлика от източната, където има 9 (Полето, Нивото, Брежани, Ракитна, Мечкул, Сенокос, Стара Кресна, Ощава, Влахи). Вероятно причината за това е стръмния планински релеф.
От Сушица нагоре и на запад продължава шосето за Коматинските скали – местен природен феномен от канари, благоустроен за туризъм и почивка (до който, както вече споменах може да се стигне и от другата страна през село Падеш).
В южния край на дефилето се намира град Кресна, от който се стига до другото западно село – Горна Брезница. Шосето се движи по приток на Струма, по чиито брегове се издигат същите вековни чинари, които пазят и голямата река. Центърът на селото е обновен, има хубав минерален извор с вътрешна и външна част. Старото училище се преустройва на модерна хижа. По коларски път на запад от селото, за половин час се стига до местния манастир, от който се открива неочаквана гледка към заснежените първенци на Пирин.
Време е да обиколя селата на юг от дефилето – между град Кресна и град Сандански. По западния бряг на Струма това са съответно – Сливница, Каменица, Микрево и Драката. Най-интересната забележителност в този район са руините на стар християнски (гръцки?) манастир от средновековието, които се намират между Каменица и Микрево. Оставям колата на шосето и за петнайсет минути пеша стигам манастира. Височината на зида е около метър и се открива гледка към долината на Струма и отсрещните склонове на Пирин.
По източния бряг на реката се намират селата Долна Градешница, Струмяни, Илинденци, Плоски. Първите две от тях са на главен път Е-79 и основните им забележителности са търговски обекти, свързани с преминаващия трафик. В Илинденци намирам прекрасен Арт център върху древните руини на стара крепост. Много от старите къщи са реставрирани и изглеждат като паметници на културата. Плоски е последното село преди върховете на Пирин да пресекат човешките възможности за заселване. В центъра му се издига вековен чинар, а над него пасат породисти говеда. Чувам много легенди за светилища и заровени съкровища, но ще трябва да се върна друг път, за да ги проверя.
Следващата дестинация за мен и дедо Бисер са селата около град Мелник. Започваме от Хърсово. Селото се намира близо до южната отбивка от магистралата за Мелник. За да го достигнем минаваме през Ново Кономлади, Капатово и Кромидово. Характерно за всички тези села е, че повечето жители са преселници, бежанци от Егейска Македония. Къщите са тухлени, рядко измазани. В Хърсово все още личат стари мотивиращи надписи от кумунизма върху някои от стените по улицата. За пръв път в дворовете се срещат маслинови дръвчета. За наша изненада в гробищния парк намираме няколко камъка с гръцки надписи – вероятно доказващи размяната на население след първата световна война (чел съм, че регионът на Мелник е бил заселен с гърци, а селата на юг към Солун с българи).
Тръгваме пеш в посока Катунци. Пресичаме дерето и след около час ходене влизаме в село Враня. За разлика от Хърсово, тук повечето къщи са стари – с каменни основи и гредоред. На много от тях има поставени табели информиращи за въстания против турците и надписи почитащи местни македонски войводи.
Отправяме се към Златолист, където се намира църквата на Преподобна Стойна. Забележителното на тази църква е, че стенописите са много стари и начинът, по който са изрисувани е уникален. Например, на втория етаж, точно до малката стаичка на светицата, се намира серия от рисунки, върху които се вижда дяволът. Под тях четем следните надписи: „Дяволът сере на врачките”, „Дяволът сере на пияниците”, „Дяволът сере на развратните жени”. На отсрещната стена се вижда огромен стенопис, който изобразява Дявола, разпънал лък и уцелващ човек на магаре в далечината. Интересното е, че по-голямата част от стенописа е заета от природа – трева, дървета и небе.
Друга забележителност е, че това единствената църква в България, в която има изображение на гола жена (разположено между двата гореописани стенописа). Дворът и църквата са реставрирани по европроект. Може да се налее студена вода от каменна чешма, да се седне на люлката, закачена за вековния чинар, да се отпочине на някоя пейка.
От Златолист тръгва пътека за Роженския манастир, която криволичи между пясъчните образувания и достига манастира след около час и половина. От Рожен, по друга пътека, по която се откриват гледки към множеството пясъчни пирамиди, слизаме в Мелник. Сядаме в една от механите и хапваме по едно гюведже.
Последната ни спирка в този пътепис са няколко обекта в Петричко. Първият е на другата местна светица – комплексът на баба Ванга. Намираме го с нова ограда, отлично поддържани поляни и дървета и пълен с информация за живота на светицата. На няколко метра извън него са врелите минерални извори (има и заградена баня с басейн). Те са пръснати като локви на площ от няколко стотин метра. Събличаме се по бански и се топваме във водата, но успяваме да издържим няколко минути преди да се преместим в друга локва (водата е прекалено топла). Лежим зарити в калта и почиваме.
След половин час се обличаме и заобикаляме планината от юг, за да излезем на античния мегаполис – Хераклея Синтика. Разкопките разкриват добре запазени улици, храмове, тържище.
Отправяме се към струмишкия проход, за да почетем паметта на самуиловите войници. Достигаме входа на последната позиция на второто българско царство и паркираме колата. По асфалтирана алея преминаваме покрай реката, защитена както винаги от вековни чинари. Пресичаме по дървен мост и излизаме на крепостта. Преминаваме покрай възстановени землянки от онова време и научаваме за живота и бита на тогавашните хора. По добре поддържана пътека се изкачваме на самата крепост и разбираме хитростта на византийските пълководци. По ирония на съдбата те унищожават българската армия по същия начин, по който тя побеждава византийската при Траянови врата – с обход и удар в гръб (битките на Самуил са подробно описани в едноименната трилогия на Димитър Талев).
С това нашето пътуване приключва. За сега. Вече сме набелязали много пътеки и места, които могат да се разучат в бъдеще. Дано Бог ни даде живот, здраве, сили и желание да го направим. Дано и местните хора успеят да намерят начин да останат тук и да се грижат за това райско кътче.