ХуЛите - Желанието на птичето

/Писна ми! Не издържам вече! Това не е нормален живот а някаква пародия. Не искам повече такъв живот. А и какъв изобщо е смисълът? Какъв? Не виждам за какво да продължавам. Не си струва.Само проблеми и за какво? Неспособен съм да се справя. Не искам такъв живот. Искам да се откажа. Искам да съм волен като птиците. Да забравя за всички проблеми и тревоги.-мърмореше човекът докато оправяше леглото си за лягане.
- Мислиш ли сериозно това, което казваш? –чу се необикновен глас, нито мъжки, нито женски, някак неопределен, но изпълнен с грижа и топлина. Заслепен от отчаянието си, човекът дори не се запита какъв е този глас, след като беше сам в стаята и направо отговори:
- Прекалено трудно и тежко е. И никой не ме разбира. И аз не искам вече никой и нищо. По-добре и мен да ме няма! Вече нямам сили. Ще сложа край на всичко!
- Искаш да умреш, така ли?- попита гласът.
- Да, това искам! Не ми се живее повече!
- Сигурен ли си?-попита отново гласът, давайки му шанс да размисли.
- Да! – отговори вече троснато човекът.
- Щом така искаш…- каза натъжено гласът- Ти си легни и се наспи тази вечер. Аз ще се погрижа за желанието ти.
На сутринта човекът с недоволство установи, че се е събудил, че е все още жив, и започна да мърмори:
- Онова нещо, снощи ми обеща, че ще изпълни молбата ми, но ето на, пак се събудих. Нищо не е изпълнило.
- Не си ли размислил?-чу се отново гласът, който беше решил да му даде шанс да промени решението си.
- Не, не съм!- каза сърдито човекът.
- Добре тогава, както искаш. –каза тъжно гласът- Ще изпълня желанието ти. Ти само излез и тръгни за работа,както обикновено или някъде другаде, все едно къде...
Човекът дори не изслуша гласа докрай. Взе сърдито ключовете и излезе. Нямаше никакво желание да ходи на работа, пък и не виждаше смисъл. Затова тръгна където му видят очите, без цел и без посока. Не забелязваше нито преди малко изгрялото слънце, нито песента на птиците, нито полъха на вятъра, унесен в мисли колко е нещастен и колко несправедлив е животът. Задаваше си въпроса дали желанието му ще бъде изпълнено или сам да го изпълни.
Докато не профуча кола с бясна скорост. Изведнъж цветовете избледняха, птичките и шумът от улицата замлъкнаха, пейзажът се замъгли и изчезна. Усещанията се изгубиха. Настанаха мрак и тишина...
Когато се събуди, човекът се огледа. Погледът му се спря на ръцете, които се оказа, че са покрити със сиви пера. Такива пера имаше и на дългата му опашка. Двата крака с по три дълги пръста и остри нокти стояха на дървена пръчка. „Птица ли съм? „-помисли си той и се огледа в страни. Забеляза, че е заобиколен от всички страни със сиви решетки. Беше в клетка!
След като погледна между железните пръчки на клетката, видя безжизнено лежащото на леглото тяло, а около него своите близки, плачещи и опитващи се да се успокоят един друг.
- Майко, татко! Това вие ли сте? – повика ги човекът – Аз съм тук... Чувате ли ме?
Никой обаче не го забеляза. Осъзнал, че вече не може да общува с никого, той преосмисли отношението си към тях :
- Съжалявам, че се държах толкова студено с вас. Моля ви простете ми!.. Чувате ли ме? – продължаваше той- Имам толкова неща да ви кажа. Моля ви... Защо не ме чувате?
Напразно се опитваше да говори с тях. Те не чуваха думите му. Единственото, което излизаше от неговата уста беше чуруликане на птица, на което никой не обръщаше внимание в този момент.
Не го чуваше и най-добрият му приятел, който също беше там. Той говореше надвесен над болничното легло.
- Но аз съм тук. Поне ти ме чуй... Не ме ли чуваш?.. – повтаряше човекът, (вече птиче). Но и неговият приятел не чуваше воплите му.
След малко дойдоха още няколко негови приятели, но и с тях се повтори същото. Те говореха над леглото :
- Ти си толкова добър приятел и човек. Ти помогна на толкова много хора. Какво се случи? Защо точно с теб?..
А той напразно се опитваше да ги повика.
- Времето за свиждане изтече. Утре може пак да дойдете да видите пациента. – намеси се дежурният лекар.
Посетителите погалиха по главата своя близък и му пожелаха бързо възстановяване. След това излязоха.
В болничната стая настана тишина. Само апаратите издаваха тих звук. Човекът (птиче) затвори очи и наведе глава:
- Не бях прав! Толкова хора ги е грижа за мен. Аз съм важен за тях. Чак сега осъзнах това. Сега не мога да им кажа дори една думичка... Хора, съжалявам! Липсвате ми! –обърна се накрая мислено към тях.
След това отвори очите си. Погледът му попадна на закачената по-долу хранилка.
„Семена... Не искам семена... Ще ми липсват гозбите, които майка ми
приготвяше, когато ѝ ходех на гости и тези, които сам си приготвях. Дори закуските от павилиона на ъгъла до работата, които понякога си взимах. „...
Не искаше да гледа повече семената. Извъртя си погледа към прозореца. Клоните на дърветата леко се поклащаха. От време на време прехвърчаха птички, а слънцето хвърляше отблясък върху стъклото.
„ Нима вече няма да усетя полъха на вятъра и докосването на топлите слънчеви лъчи? Нима няма да чувам песните на птичките и глъчката на децата от улицата?.. „
Сега гледаше през стъклото света наоколо, на който не обръщаше особено внимание и на който не отдаваше значение. Сега обаче можеше да се ограничи само с това, което прозорецът му позволяваше да види, а то не беше много. Дограмата пък не пропускаше звуците отвън.
„Сега съм в по-голям затвор, от този в който преди си мислех, че съм.„ – заключи птичето.
Докато то съзерцаваше природата навън и минаващите по улицата хора, слънцето постепенно залезе. Денят отмина. Отново настана мрак и тишина. Птичето потъна в пустотата и самота. Разсъждаваше за настъпилата промяна. Спомняше си сладката почивка вечер след работа, топлите мигове с любимите хора, разходките, разговорите. Мислеше си как вече няма да има възможност за нищо от това. Обърна главата си и зарови човка в перушината. Не знаеше вече кое е реално и кое не.
На другия ден най- близките му хора отново дойдоха и застанаха до болничното легло, отново говореха на лежащото в него тяло. Той обаче не направи опит да говори с тях. Знаеше, че е безсмислено, нямаше да го чуят. Само стоеше и ги гледаше.
Случайно погледът му попадна на детето с инвалидна количка от съседното легло.
„А то какво да каже? „ – мислеше си птичето –Приковано е за този стол, но въпреки това се бори и не се предава, не е изгубило воля за живот. А аз, имах прекрасен живот, а се отказах от него... Колко бях глупав, за да не го оценя. Сега изгубих всичко. Липсва ми всяко докосване, всяка дейност, с която се захващах, дори дреболия, липсват ми разговорите... дори трудностите, от които се оплаквах... Какво направих?! Допуснах голяма грешка...
Мислите му бяха прекъснати от влезлия в стаята лекар.
- Докторе, ще се оправи ли? –попита веднага един от близките.
- Не искам да Ви тревожа, но няма големи шансове. –отговори лекарят.
Като чу това човекът (птиче) се натъжи и каза „Наистина ли? Само да можех да си върна предишния живот. Защо се отказах от него!”
- Човек оценява това, което има, едва когато го загуби – чу се отново
тайнственият глас- Сега разбра ли колко е ценен живота? Разбра ли грешката си?
- Да, разбрах. И съжалявам за това, което направих.
В този момент се случи чудо. Човекът отвори очи. Неговите близки засияха от радост:
- Той се събуди! – възкликнаха те.
Човекът затвори за миг очи и си пое дълбоко въздух. След това, без да чака покана, прегърна своите близки. Каза им, че ги обича и че съжалява. Те не разбраха за какво съжалява, тъй като не знаеха какво точно се е случило. Но и не попитаха. За тях по-важното в този момент беше, че той е жив.
- Искаш ли да те изведем малко навън, на чист въздух? – попитаха те.
- С най- голямо удоволствие!-отговори той и се усмихна.
Близките му поискаха разрешение от лекаря. Той им разреши, но обясни, че трябва с инвалидна количка, тъй като ще е необходимо време докато се възстанови напълно.
Преди да излязат от стаята, човекът видя клетката на шкафа до прозореца и промълви:
- Онази клетка... Значи наистина...
Близките му го чуха и обясниха:
- В нея имаше едно птиче. Изглеждаше тъжно и самотно
„Вече не е. „ – каза на себе си човекът...