ХуЛите - На ръба

Капитализъм вече не съществува.
Това да го знаят тези, дето още роптаят срещу комунистите. Нямат алтернатива, която да посочат като бяло знаме, към което да се стреми уж демократичната, либералната световна общност. Всичко лошо в битието, откакто свят светува, е дело на комунистите. Неандерталците, тия пещерни комунисти, са се съешавали с хомо сапиенса и така е станала белята. По-преди от тях млади диплодоци са били принуждавани от комунистическите тиранозаври да правят секс на публични места и така още преди 65 милиона години е възникнал комунизмът. По времето на Карл Маркс трябва да е било.
Има и по-лошо. Преди да се оформи огненото ядро на Земята, комунистическите космически сили са се съединили и са хвърляли астероиди с такова количество комунистическа вода, която да залее цялата планета, та да няма отърване. Каквото и да се пръкне живо нещо на планетата, или ще се удави, или ще плува във водата на комунизма.
Напаст голяма, брей!
И ето че комунизмът вече го няма. Почти никъде. Водата е на свършване. Ей че готино! Ще плуваме на суша. Обърнахме палачинката най-после.
Това да го знаят другите, различни от предходните чудовища, бозайниците, дето са се пръкнали подир последния астероиден комунистически бойкот от космоса преди 65 милиона години, което трябва да е било някъде след взрива в българската софийска църкваа „Света Неделя“ – без вода можем, но с комунизъм – никога!
Така говорят днешните политици. Те са извън времето и пространството, само в джоба си живеят. Няма нужда от знамена, нито от революции. И не им напомняйте за тия зъбати чудовища, велосирапторите, еле пък за летящи архиоптерикси и стотонни тиранозаври – тия отколешни заклети зъбати комуняги. Те нищо не разбират от свобода на словото в дочовешката история. А и трудно ще намериш днес велосираптор да се върже на детектор на лъжата в полицейското районно барабар с Марешки например. Съмишленици – да, но не са съвременници сякаш. Делят ги милиони.
Човечеството влезе в друго измерение, отърсило се от богатите неандерталци, които знаели само да вземат и едната им ръка закърняла, щото забравили, че трябва да дават с нея част от взетото с другата. Небоеспособна станала. Лявото и дясното не изчезнали подир неандерталците. Не се заличили бедността и богатството след гибелта им. Просто едното се оказало ненужно за другото. Богатството – за властта. Бедността – за бунта. Лявата ръка отнела на дясната юмрука, дясната – милостта на лявата. И пребъдвали така. И до днес още има хора по-силни с лявата ръка. Други – с дясната. Едни ще ги наричат леваци. Лявото и дясното няма да изчезнат. Но ще се борят за сила, за автономност. И ще си помагат, когато не им се налага да спорят, или когато се изправят срещу общ враг, както навремето срещу неандерталците. Но никога няма да бъдат едно и също.
Установява се ред, който не зависи от природата на материалното. Най-добре ще да са живели хората в пещерния свят на любовта, сгрени от отблясъка на своя ден върху стените на обителта си, там, където са оставяли длани от пепелта на огнището. Минават хилядолетия, без никой да забележи, става двайсет и първи век. Големите промишлени комбинати почват да погиват, защото никой няма нужда да пътува вън от собственото си производство, когато всяка вънкашна проява на личността е застрашена от зараза. Няма значение дали това е Ковид-19, или друга. Вече си нямаме доверие. Избягахме от пещерите, но пещерни хора си останахме. И за къде да тръгнеш, щом ще видиш нещо, дето няма вече да го има след секунда? Днес си богат на чувства, утре – беден на пари. Сапиенсът остана сам. Технологиите променят света му. Сапиенсът не вижда неандерталеца. Той е победител и това го съкрушава. Съзнава, че победителите плачат последни.
Но не всички мислят така. Красиво е разнообразието на мислите, с които се храним – планктонът на нашето време. Това е прекрасно. По някакъв начин. Силните убиват слабите. Слабите умират. Подхранват земята. Дават хумус на растения, които хранят богатите. Богатите стават по-богати. После бедните пак измират. И кръвообращението не спира. Животът ще пребъде.
Животни сме, мисли сапиенса. Най-после го разбрахме. И ще се изядем един други, за да оцелеем. Неандерталците имаха една ръка да вземат и друга – да дават. Ние – две ръце да вземаме имаме. И още си мисли. Капиталистите първо ще изядат достойнството, работниците и служителите, социалистите – просъюзите и членовете им, комунистите – собствената си съвест. Всеки ще се храни с това, което няма. С двете си ръце.
И всички ще умрат. Хронологично, бавно, поетапно, пъстро, ярко, кърваво. В името на демокрацията или на физиолигчния егоизъм, ако такъв има. На социалния либерализъм. На комунизма и в името на... Хубаво е да гинеш в нечие име. Хубаво ли казах? Не. Това е присъда, не повод за смърт. Е, казах го вече. Няма връщане назад.
Не, погива поименно светът. Човек по човек. Безименно и геотъпанарски.. Гнусно и тежко. Безвъздушно. И безбожно. Атмосферата първо, тя ще изсмуче молекулите от водата. Шапките на планините. Ридовете. Селата. Долините. Ручеите. Блатата. Пчелите. И лишеите покрай тях, дето се наричат човеци. Те не могат да дишат. Защото не могат да чувстват.
Кислородът не е материя, подвластна на нашето тяло. Не той към нас, ние се придържаме към него. Хората отдавна не мислят така. Наричат го идеологема – някаква сложна дума между идея и гема. Какво е гема не знам. Идея си нямам. Гема – още по-малко. Обаче си имам идея за кражбите им, на тях, на човеците. И за унищожаването на планетата. Това трябва да е гемата в думата – обратното на идеята. Иначе защо природата ни е допуснала за живот и след тиранозавъра е създала нещо още по-тиранично за себе си?
Ние напоследък се храним чрез мисли – поне така си въобразяваме преди да ни интубират. Но това изобщо не е така. Идете в България, в селото София, иначе още столица на корумпирана България през 2020 г., та се качете на автобус 42 от Люлин до Филиповци и ще видите как ферментират безмозъчните същества – те се хранят със себе си, противно на общоприетото, те обичат смъртта, защото от нея са родени и само нея могат да родят. Не дишат през носа. Нямат идея за живота, ала май притежават гема за него, да ги вземат мътните. Само кашлят и произвеждат слюнки. Образуват въглерод. И ще пребъдат: странна е тяхната фотосинтеза. Поне така твърдят на глас – и са убедителни. Цигани. Или побългарени турци. Или потурчени мюсюлмани. Всякакви. Говорят неразбираемо. Неумити. Беззъби. Сакати. Приобщени европейци. Крадци. Майки на по пет-шест деца и двайсетина внуци. Пияни бащи с по десетина деца от още толкова мургавелки в автобуса. Всички са род, един дол дренки. Не знаят как да се наричат един друг – мамо кажат ли децата, жените всички се обръщат, татко рекат ли – мъжете и те, може да е тяхното. Дядовците – и те хвърлят око. Безграмотни гласоподаватели. Но по някакъв начин – хора. Гризат си ноктите и след това внимателно обират мръсотията под тях с език и зъби. Смучат и после плюят на седалката. Досещам се защо – вероятно умствено не, но инстинктивно допускат, че тази мръсотия трябва да бъде щедро споделена от спътниците. Нали всички сме пътници в някакъв смисъл? Защо да не обменим, което имаме? За из път.
Така и така ще се мре – щом сме в кораба на времето, искаш ли малко ушна кал от моята? Не? Окей. Сигурно си имаш своя. Имам мазоли, ще ги срежа, да, пресни са. По-късно ще ти предложа, ако останат. Не взимам скъпо. Хората се запасяват. Тъй де, лошо няма. Нещо трябва да се яде. Дядо има консервирани сополи.
Криза е.
Европа харесва България, защото е слаба, корумпирана и глупава. Сега се готви да я приеме за някакъв член в някакав европейски монетарен джоб ERM, ама за целта трябва да се виси в чакалня, чак след това може да бръкнеш в него. Това е твърде лошо. Но ние чакалните ги своим, обичаме злото в тях, потните лица около нафтовите печки, няма как това ERM-II да не си забрави нещо в дисагите, додето чака, па и ние окрай него, то не знае, че нашето добро е воал на вонята. И е повод да съобщим на света, че така се става банкер № 1 на Европа: сваляш гащите на своята самоувереност и свеждаш нещата до практическото им предназначение: да помагат на икономиката в тоалетната чиния, ако не помагат, поне да не пречат. Всички знаят, че българските банки печелят от комисиони от платежни услуги и преводи, не от лихви по кредити за стимулиране на икономиката. Тогава защо са? В кредитните институции банкерите са кът, но счетоводителите и чиновниците – бол, без пари ралотят. Има по-евтини и маломерни платежни институции, които да вършат тая работа, да посредничат между парите и джоба. Банките да се закрият, крайно време е, щом са комисионери. Не е ли така, Европо, с твоите пруденциални глупости, които задължават кредитните институции да изглеждат неудобно еднакви, за да бъдат удобно различни? И понеже кражбите са най-вече в големите финансови европейски центрове, Европейската комисия все повече затяга режимите за борба срещу прането на пари. Защо ли? Защото нормативната борба с явлението е най-лесният начин да го олицетвориш и завоалираш по директивен и многословен начин в булото на отегчителни регламенти, указания, морални насоки и малоумни инструкцции, които ако някой поднадзорен не чете, както разумът настоява, следва да бъде наказван или лишаван от права по непригодност. Наказанието по европейски, оказва се, е плод на незнанието на институционализираната глупост, а не на неподчинението, което тя (не)волно предизвиква.
Наопаки е било в Дивия Запад. Скоро четох Майн Рид, кефи ме, нищо че е познавал индианците колкото църквата Господ. Преди време са си служели с куршуми, така казва той, Рид де. Да обереш банка е било престъпление и се е правело чрез оръжие, сила, обир и храброст. Сега се прави с регламенти и с малоумие. Убиват по-лесно от револвер. Не знаеш къде ще те удари, но уцели ли те, все е смъртоносно. Няма нужда да разбиваш сейфове и да чупиш черепи. Достатъчно е да цитираш някой член от параграф на накякво законче – и банката фалира. После не ми разправяйте, че нямало друиди и вещери. Някъде им викат адвокати. Другаде прокурори. Напоследък ги обобщават като парламент.
България е във Валутен борд от 1997 година насам – намордник на всяка централна банка, която не заслужава самостоятелност. С паричен съвет се хвалят или примиряват колониални държави, неспособни да управляват финансите си. А нашият централен банкер е обявен по тази причина за банкер № 1 на Европа – за 2020 година. И (за) какво е тогава Европа? Оценител на недействителността ли е? Или на послушието? Тази мантра на обичайната конвенциалност, на патриархалната загадъчност и най-вече на прословутата консерва на васалните централни банки, е сапунен мехур. Особено когато да го надува е принуден народът, а не фуникулярните банкери.
Подвластният, оказва се, трябва да следва, не да мисли. И щом е общовъзприето, всяко малоумие е добре дошло, допуснато от публичната неграмотност.
Във всяка съвършена кражба има красота и дух. Такива качества притежава дори и омразата, когато е несподелена или е способна на любов, за да се отъжестви. Така казват журналисти, алкохолици, финансови цървули, някои наркомани и председатели на банкови съюзи, някои проститутки и една-две влюбени жени в Боливия или Венецуела. Може и да са от Радомир, Пернишко. Но трябва да им вярваме – те са попивателна на корупцията, нещо като тоалетна хартия са. И се самопочистват с европейски директиви. Защото нямат друго под ръка. Истината цапа, замърсява България с праха на Европа: понякога. Всички знаем, че Европа вони. Но се порфюмира добре.
Корупцията се превърна във форма на власт, лишена от добросъвестност и съвсем приемливо неморална в общоевропейския хуманистичен смисъл на думата; тя не само обезмисля триединствето, ала създава триножието на разединението: трите власти не са влъхви, понякога могат да скитат поотделно към общата цел, но едва ли ще се срещнат, когато я видят. Отсъствието на обществено натоварени публични органи, които да се контролират и съмняват една в друга, както трябва да бъде, е желано като последна крачка към съвършенството на безнравствената уния на Псевдоевропейския съюз. Трите власти имат обща цел, но към нея стигат различни пътища. Така и трябва. Пътищата ще се пресекат. Влъхвите може и да се убият един друг, за да се добере един от тях първи. Целта е доброто, което следват. Не пътя им към него. Опасявам се, че така е и с любовта, ако тя не се изкористи по друмищата на живота. И я сведеш до словесност.
Амин на обществата и аман от тях. Може пък родово-общинно да живеем по-добре? Вероятно това са имали предвид британците с Брекзит. Донякъде са прави, ако е така: те са избили цяла нация в Северна Америка, знаят как се прави. Глобализират се само проблемите; успехите и щастието винаги са лични и индивидуални. Какъв е смисълът да мислиш над себе си, върху индивида си, когато не си съвсем сигурен, че съществуваш изобщо – нали пенсионната ти сметка е изхарчена, някой хакер е източил данните ти, държавата няма пари за лечение срещу вируси, а банката, в която си спестявал, е фалирала... Всичко, което не е в теб физически, е чуждо. Само родът, племето и огнището са твои. И чувствата вероятно, но отчасти. Функционираш индивидуално, ала битуваш колективно: това те прави уязвим.
Капитализмът го няма, но аватарът му е вече достояние на малцина – на тези, които съществуват електронно, нека така да го кажем. Те се хранят, пият някакви течности, изпълняват определени потребности на организма си, но в никакъв случай не се поставят в зависимост от материалното; защото не са напълно идентични със своята самоличност. Смяната на пола и на персоналните идентификационни документи е въпрос на часове или дни, понякога трае минути, въпрос е на чип. Към това се стреми целият финансов свят, към неустойчивост и анонимност на планетарното и монетарното устройство.
Работата от дома на крепостните е форма на домашен арест или – в добрия случай – принудителен феодализъм, в недоимъка на който съдбата реди пасианса на вредителите във и от името на увредените. Някой решава вместо нас, някой отгоре произнася присъди. Нова световна монархия се учредява, тихо, мълком, но усетно. Капиталите вече формират собствени поведенчески, дори съзнателни IT-протоколи – като във филма „Аз, роботът“, подсказан от Айзък Азимов още през 1950 г. Нямат нужда от чиновници, от институции, от държави. Само от компютри. И от грамаден ковашки чук от време на време. Преса – информационна и обратното на нея. Копието винаги е по-важно от оригинала.
Никой не знае кой държи чука. А сърпът – съвсем. Да видим до къде ще стигне това.